В тропиците слънцето залязва доста рано. В шест и нещо следобед навън вече е тъмно, а ние се прибрахме да починем малко преди да излезем да вечеряме някъде. Хостелът, в който се намираме, е в историческа сграда, а от балкона имаме гледка към Plaza de Armas, не сме точно срещу площада, но сме невероятно близо (повече дори от хостела в Мадрид).
Днес успяхме да се наспим, станахме рано, около шест, а здравият сън ни помогна да елиминираме всяко объркване на биологичния ни часовник, натрупало се в следствие на часовата разлика. Закуската ни почваше в осем, а в девет трябваше да тръгнем към летището. Срещнахме се с едно момче от Канада, тръгнало да обикаля Перу без да знае грам испански или поне важни думи като desayuno. Хубаво, че бяхме там, иначе момчето щеше да си остане гладно. Закуската не беше нищо особено, но имаше чай от кока. Той има доста обикновен вкус – на билков чай (той си е такъв де) – и няма никакви забележими ефекти.
Стигнахме безпроблемно на летището, даже бяхме подранили и се наложи да чакаме, но по-добре така отколкото да сме закъснели. Имахме време да си чекираме багажа и да похапнем. Останах приятно изненадан от сандвича, който ядох. За около десетина лева ядох сандвич, в който месото беше дебело поне два пръста. Полетът беше кратък, малко повече от час, стори ми се, че докато наберем височина и трябва да почнем да слизаме.
Гледката на Андите отгоре е впечатляваща. Човек има чувството, че гледа релефна карта. Всяка река си е издълбала каньон, някой по-малки, някой по-големи, а голите върхове са дали възможност на ерозията да оформи доста начупени форми създаващи онова фрактално усещане, което се получава когато гледате релефна карта или такава, в която релефът е предаден чрез светлосенки.
Летището на Арекипа е по-малко от автогарата в София. Тони успя да направи някой снимки на украсите – поредица от нещо като гербове апликирани върху един скат до пистата. Багажната лента беше свръх елементарна. Една малка част от нея излизаше извън сградата на летището и двама работници поставяха куфарите на нея, лентата се завърташе влизаше в сградата и отново излизаше навън, проста елипса, без никакви други сложни системи.
Таксито ни остави директно пред хостела. Успях да ни регистрирам без да прибягвам до английски (ура). Това беше второто такова постижение за деня, първото беше да издействам да ни поръчат такси в Лима – след като бях обяснил на английски какво искам и видях неразбиращия поглед на рецепциониста се наложи да опитам да обясня нещо доста сложно с прости думи, явно успешно, защото таксито пристигна навреме. Но да се върнем в Арекипа. Оставихме багажа и излязохме по задачи – обмяна на пари (мина лесно, няма нужда да се говори) и купуване на перуански телефони, за да можем, ако се наложи, да си говорим един с друг. При тази операция, отново ми се наложи да прибегна до "колосалните" си умения по испански, продавачът знаеше по-малко английски отколкото аз испански.
След като намерихме къде има супермаркет, за по късна употреба и обменихме пари точно срещу една от забележителностите на града – Iglesia de la Compañía, в която по-късно влязохме, за да се удивим на уникалните позлатени олтари. Църквата си е действаща и вътре имаше хора, които се молеха. Снимки вътре не сме правили, все пак това е църква. Макар номинално това да е католическа църква, лично на мен ми изглеждаше, че хората принадлежат към някаква секта. Молеха се с вдигната лява ръка, сякаш махат за здрасти, а по уредбата звучеше някаква проповед. Явно тук християнството е взело някой елементи от местните религии, за да улесни покръстването. Самите олтари, заради които влязохме, бяха резбовани с много детайли, а изобразените сцени бяха много графични – например цялото тяло на Христос беше нарисувано окъпано с кръвта от раните от приковаването му към кръста.
Но преди да влезем в църквата Тони намери някакъв препоръчван ресторант и седнахме да похапнем. В този ресторант отметнахме още една от планираните си кулинарни цели. А именно Cuy. Това животно е част от националната кухня на Перу, но у нас не го ядем, а го гледаме като домашен любимец. Знам, че това може да е тежко за някой от вас, за това се пригответе – ядохме морско свинче. Не знаехме колко точно е голямо и поръчахме едно за двамата. На мен се падна частта с главата, а на Тони с краката. Ако бях сериозно гладен бих могъл да изям едно цяло такова. Версията, която ядохме беше пържена, подобно на пиле от KFC. Няма много месо, но кожата беше станала чудесно хрупкава. В галерията има снимки.
След като хапнахме минахме южната част от маршрута предложен от пътеводителя на National Geographic. Освен факта, че явно, тук пешеходците са без предимство и, че явно, се дават точки за блъснат пешеходец, не видяхме нищо, което да ни впечатли гледано от вън. Някой от местата изглежда бяха музеи и трябва да минем утре когато може да се отворени. За тогава оставяме и северната част на маршрута, който така и така си е доста кратък.
P.S. Е няма такава манджа, докато Тони заспа рано рано, аз огладнях и реших да отскоча до ресторанта, който се намира срещу нашия хостел. От прозореца на балкона се вижда как готвачът готви в този ресторант, кухнята му има двойна врата вместо прозорец, няма парапет няма нищо. Но както и да е, отидох там и си поръчах някакво свинско с картофи и лук. Донесоха ми такава огромна порция, че не можах да я изям, заедно с безплатен аперитив – pisco sour. Но да се върнем на порцията – огромно парчета свинско с по един пръст сланина на тях и кожата върху сланината, не знам печени ли бяха или пържени, но дори сланината ставаше за ядене. Едвам изядох месото, оставих повечето от сланината и само опитах картофите (май бяха два различни вида), салатата от лук естествено оставих. И всичко това за сума около 12 лева. Насладете се на снимката:
Оставете отговор