Както се пееше в една песен – “жега ме мори, аз нея не”. При това влажността продължава да е убийствена. Толкова е влажно, че потта си остава в тениската и цял ден ходя с мокра тениска. Освен това, установих, че съм си забравил шапката за слънце, явно ще трябва да си купя от тук. За сметка на това, успях да изпълня туристическата програма за деня. Даже малко отгоре. Пък и до момента вчерашните ми опити с уличната храна – смути от тропически плодове (с лед) и “сухи” нудъли с месо – не са ми се отразили негативно.
Събудих се рано, в обичайното за мен време – 6 часа. Закуската беше чак след 8. Донесоха ми я в стаята. Първо ми се обадиха, че това, което бях поръчал предната вечер го няма и ми предложиха нещо за замяна. Избрах някакъв сандвич, че без картинки не ми се рискуваше 🙂 . Хапнах, взех си душ и излязох. Една спирка с влака по-късно, стигнах на кея на реката. Нещо не можах да се ориентирам къде да хвана нормалните корабчета и се качих на туристическата лодка – тази със синьото знаме (всяка линия е с различен цвят на знамето). Взех си целодневна карта, която не успях да избия. Жегата ми дойде малко в повече.
Нямах намерение да разглеждам първо уат Арун (วัดอรุณราชวรารามราชวรมหาวิหาร), който се намира от другата страна на реката спрямо моите цели, а именно уат По (วัดโพธิ์) и комплекса с кралския дворец и храма на Изумрудения Буда, чието име не се наемам да транскрибирам на български. Естествено, както обичайно ми е късмета, там имаше ремонт и централната ступа не се виждаше цялата. Останалите, обаче, си се виждаха. След като го разгледах, тръгнах да търся ферибота, който пресича реката. Първо попаднах на кея за частни турове, но от там ме упътиха към правилното място. Пресичането на реката е някакви стотинки, кой ще ти строи мост, като с ферибота отнема 2-3 минути и струва 20тина стотинки.
Наближаваше обяд, но никоя от сергийките след кея не ми вдъхваше доверие. Реших, че ще търся след като обиколя уат По. Това чудо се оказа доста по-голямо от моите очаквания. Естествено и тук имаше ремонт. Една от забележителностите – четири на брой гиганта, така и не можах да намеря. Доколкото разбрах, поне в някой от тези ступи, всъщност има статуи на Буда. Или поне така твърдеше една от информационните табели наоколо. Основната забележителност на този храм е полегналия Буда. Статуята се е излегнала по дължината на една от страничните зали на комплекса. Там е и най-голямата навалица. Всъщност, в централния храм има най-малко хора. Повечето статуи, които са описани от брошурата, се намират в по-малки, странични, зали за събирания. Целият комплекс е пълен с вътрешни дворчета, в много от които имаше някакви събирания и церемонии.
След като излязох попаднах право на полицейска блокада. Оказа се, че днес са отцепили двореца от доста голямо разстояние. Изглежда, че имаше и някакво събитие. Местните са още в траур, след смъртта на краля си. Ясно си личаха, всички около двореца бяха облечени в доста консервативни черни дрехи. Поради липса на ясни надписи, реших да обиколя от другата страна, за да стигна до главния вход. За съжаление, цялата тази обиколка беше на върлото слънце. На средата на пътя някакъв се опита да ме метне, че е затворено за деня, но като се опита да ме качи в близкото такси, за да “ходя към големия Буда”, му рекох – “Ай сиктир, аз да не съм от вчера”. Накрая, стигнах до другата блокада и влязох. Явно, заради събитието, бяха изнесли проверката на багажа на значително разстояние от входа.
Пробих си път през тълпите и скоро разбрах защо на няколко места продаваха въз скъпи чадъри. Купих си най-скъпия, до момента, билет, който има три части, две от които стоят неизползвани. Поне на една от тях пише, че е валидна 7 дни, явно ще трябва да търся за какво е. Там на място, всичко освен храма беше оградено. Дали заради събитието или заради нещо друго, не знам. На територията на храма имаше няколко, да ги наречем, “навеса”, под които хората си почиваха на сянка. Намерих си местенце и прекарах известно време в нормализиране на телесната си температура.
Самият Изумруден Буда, е доста малка статуйка. Намираща се на върха на един огромен олтар. Вътре, естествено, снимането е забранено. Успях да направя една размазана снимка през един прозорец. Целият храм е ограден с картинна галерия. Всъщност една огромна картина, разделена на сцени, изрисуващи някакъв епос. Из храма има “изградени” три маршрута, бърз, нормален и бавен. Бавният минава, явно, покрай цялата картина, докато нормалният пропуска повечето, а бързият, май, направо ходи при централния храм и навън. Аз, в края на краищата, май минах по бавния или поне по голяма част от него.
От там се насочих към реката. Пак не можах да си намеря нищо за ядене. Мушнах се в някакво заведение за смутита, където поне имаше климатик, но езиковата бариера излезе непреодолима. Препоръчваното, от пътеводителя ресторантче, имаше табела, че е пълно, а останалите не ми вдъхнаха доверие. На кея, без малко да платя за билет, но видях, че тая е с униформа на туристическата линия и си показах дневната карта, която почти се беше разпаднала от влагата в джоба ми.
Така и не успях да намеря ресторанта на хотстела, който е в някаква близка сграда. За това си взех две шишчета, които миришеха доста добре. Оказаха се с пилешки дреболии. Едно беше само сърца, на другото имаше и нещо, което приличаше на воденички. За левче, толкова. Сега чакам да се стъмни, дано да паднат малко температурите и тръгвам да търся нещо за вечеря.
Оставете отговор