Посветихме деня на най-малката държава в света – Ватикана. Успяхме да изпълним програмата максимум, даже малко отгоре. Сега краката ми протестират, но си заслужаваше. Почнахме почти по план. Хазаинът трябваше да дойде в 07:30, но дойде чак в осем. Тъкмо бяхме решили да го чакаме още пет минути и да тръгваме. Стигнахме до входа на Ватинанския музей и разпитахме обикалящите наоколо служители кога трябва да дойдем при положение, че резервацията ни е за 11:30. Казаха ни половин час по-рано. Тогава установих, че съм си забравил фотоапарата.
И така, стана 08:30 докато се върна с двата фотоапарата. Деница беше решила, че искат да взема и другия апарат. С бърза крачка се отправихме към площада св. Петър. Бързахме да изпреварим опашката за Basilica di San Pietro. Стигнахме точно навреме. Имаше едва двадесетина човека пред нас. Още докато чакахме и започна да се формира огромната опашка, която по-късно ще можете да видите на снимките.
Влязохме бързо. Първо тръгнахме по посока на стрелките за купола, но се отказахме и влязохме в храма. Имах съмнения дали ще остана впечатлен, но те бързо се разсееха. Всичко е ужасно грандоманско, но някак очаквано и на място. Малките ангелчета са по-големи от мен. Големите статуи са още по-големи. Огромните размери на статуите се вписват идеално в необятното вътрешно пространство. Страничните олтари са заградени и в тях си текат служби по график. Даже на излизане видяхме групичка, която явно идваше за сватба.
Излязохме от главния кораб на храма и се насочихме към входа за купола. Искаха ни 2 € повече, за да се качим с асансьор до половината (около 200 стъпала), но колко са 200 стълби. Дадохме по 6 € за билетче и тръгнахме нагоре. Тия, първите 200 са лесна работа. Полегати, вият се около шахтата за асансьора. Само трябва от време на време да се сменя водещия крак, че омалява. Те ни изведоха до основат на купола и след само още няколко стълбички бяхме от вътрешната страна. Една висока мрежа пречеше на снимките. Виждаше се парапетът, който преди е пазел невнимателните, но явно на някого му се е сторил нисък.
Жоро и Деница бяха малко по-напред и малко се изненадах, когато Жоро ми каза, че слизали надолу. Определено нямаше начин да са се качили чак до горе. Явно леко се беше объркал. Още 301 стълби по-нагоре се намира наблюдателната площадка. Коридорът нагоре става въз тесен и на места човек трябва да ходи наведен на една страна, притиснат между външния и вътрешния купол. Последната вита стълба даже има въже, за което човек да се държи като се изкачва. Добре, че всичко е еднопосочно. Качването става от едната страна, а слизането от другата. Цялото това бъхтене си струваше усилията. Отгоре се разкрива чудесна гледка. Клетката е малко прекалена, даже има решетки отгоре, но предполагам, че е имало идиоти, които са се опитали да се качат още по-нагоре, по фасадата.
Слизането надолу беше не по-малко трудно. Но пък беше слизане 🙂 . Срещнахме се с Деница и Жоро на изхода на площада. Имахме още доста време и се насочихме към музеите без да бързаме. Купуването на билет през Интернет осигурява прескачане на огромната опашка чакащи без билет. Наредихме са на малката опашка от хора с резервации. Не ни направиха проблем, че сме час по-рано. Работеше се доста експедитивно и на проверката на сигурността и на касата, където заменяха ваучерите с билети.
Част от музеите бяха затворени. Както се оказа, това не е Ватикански музей, ами Ватикански музеи. Обиколихме картинната галерия, изпълнена с картини на религиозна тематика. Нещо не се впечатлих. Аудио-гидът не се представяше много добре. Доста скучни му бяха обясненията, а "картата", която ни дадоха с него не улесняваше ориентирането. Изобщо, и двете карти бяха доста зле, прекалено схематични и оплетени.
След галерията решихме да хапнем. Вътре в музеите има доста кафета и ресторантчета. Всичко е на самообслужване. Избрахме си едно кафе в градинката и хапнахме. Оказахме се точно до входа на музеят на папските превозни средства. Естествено, влязохме първо там, след като приключихме с обяда. Имаше всичко, от столове, през каляски до папомобила, в който е бил папа Йоан Павел II когато са стреляли по него.
Следващата ни спирка беше посветена на саркофази и надгробни релефи. Неизвестно защо, накрая ѝ имаше реставрирани мозайки от римска баня. Предполагам, че проста са си били там и не е имало смисъл да ги местят. В този музей имаше реставратори, които работеха зад стъклени врата, така че всеки да може да види какво правят. Е точно в момента, в който минахме покрай тях те правеха типичното италианско нещо – говореха си.
От там се насочихме към Сикстинската капела. Но де да беше толкова лесно. Минахме през още зали. То не бяха бюстове и статуи, то не беше чудо. Колекция е просто огромна. По едно време се загубихме. Деница и Жоро бяха тръгнали назад по едни стълби, а аз напред. Оказа се, че те минали през египетската колекция и се върнали назад. Точно в тоя момента нахлуха няколко огромни групи. Аз така и не можах да си пробия път назад. Вместо това ги изчаках в залата с картите.
Тази зала заслужава отделно описание. Картите са рисувани от някакъв папа, после доукрасявани от други художници. За съжаление се оказа, че резервната ми батерия не е била заредена и се наложи да пестя снимките. Детайлите по картите са страхотни. Нарисувани са в някаква перспектива и са доста украсени, но повечето от тях си имат мащабни линийки. Е, на една от тях линийката беше нарисувана върху флаг, който се вееше – явно художника не е разбирал за какво служи. В морето, естествено, имаше чудовища и лодки. Вместо паралели и меридиани имаше типичните за онова време навигационни линии, които започваха от детайлно украсена централна точка. Въпреки изчерпващата се батерия, успях да направя доста снимки.
Последваха покоите на Борджиите, после галерията със съвременното изкуство. Аз, както и повечето други посетители, просто ползвах тази галерия за коридор. Грозотии не ми се гледат, а явно и на другите около мен също. Отново се бяхме раздели с Деница. Но не се и опитах да ги търся, навалица беше прекалена, а беше ясно, че ще се срещнем отвън. Все пак в мен беше ключа от апартамента 🙂 .
Най-накрая се озовах в Сикстинската капела. Това е единственото място наоколо, на което снимането е забранено. И я вземат насериозно тази забрана. По едно време включиха високоговорител, помолиха за тишина и се скараха, да не се снима. Беше доста странно, защото през останалото време надвикваха шума с пляскане. Искаха винаги да има една "пътека", по която да може да се минава свободно. Оказа се доста ефективен метод за преодоляване на шума от тълпата. И изведнъж този високоговорител, само, за да не се снима. Вярно, че тия фрески са безценни, но все пак.
Наслушах се на аудио-гида и излязох. Последва нов дълъг коридор, пълен с разни неща за разглеждане. Вече бях доста уморен и почти не се спрях. Намерих Деница, взех си една кола, за да охладя малко и след като я изпих се прибрахме да починем. Вечерта излязохме да хапнем. Деница и Жоро решиха да се разходят нанякъде, а аз се прибрах да почивам. За утре нямаме планове, но мисля да я караме по-леко, че краката се оплакват. А да, снимките още се качват.
Оставете отговор