И така днес сме на хвърлей камък от Венеция. Станахме рано, около 6 местно време, изглежда часовата разлика играе в наша полза. Един час по-рано си е един час по-рано. От хотела ни бяха обяснили много добре къде и на кой автобус да се качим. Явно е честа практика хората отседнали в този хотел да посещават Венеция, защото хората разполагаха с разпечатан графика на автобусите и с карта на Венеция (с някой реклами в нея) на гърба, на която имаше план на района около хотела.
Тъй като днес е Неделя обичайното място за продажба на билети е затворено и трябваше да си купим билет от шофьора на автобуса. Само дето шофьорът тръгна без да ни чака да се обясним за билетите, поради което спестихме по 2,50 евро на човек (инъче цената е 1,30). И така взехме автобуса в 07:20 и след около 20 минути бяхме във Венеция. Благодарение на това, че се качихме на една от първите спирки успяхме да седнем в автобуса, защото толкова рано той беше доста пълен, като повечето хора очевидно отиваха на работа.
От автогарата тръгнахме покрай Cannal Grande в посока Strada Nova. Повечето магазинчета, сергийки, кафета и ресторанти още не бяха отворили врати, а на много места все още се почистваше боклука останал от туристите. Като цяло където минават туристи има огромни количества боклук, дори на места където кошчетата за боклук са повече дори от гълъбите. Всъщност като казах гълъби, мен ако питаш това са си живи гугутки 😉 . Само дето са по нахални, в ресторанта, в който обядвахме, гълъбите се разхождаха така както у нас би се разхождала някоя котка. Рано сутринта се сблъскахме с поток от туристи влачещи багажа си с бърза стъпка в посока авто и жп гарата.
Но да се върнем на обиколката. Strada Nova определено си е търговка улица (то тук май всички са такива), но около нея има достатъчно интересни неща за снимане, за да не ни остави разочаровани. След нея се насочихме към Piazza San Marco. Връзката между двете минава през някой определено клаустрофобични, хм…, улици не е точна дума, а да ги наречем алеи би било обида към алеите, тунелчета или пещери може да е по-точно. За съжаление май нямам снимки от наистина най-тясното тунелче, което обаче имаше магазини и от двете си страни (едвам се разминахме с хората, които отваряха тия магазини). И така като изключим един грешен завой, който лесно коригирахме с помощта на сателитната навигация на телефона. Трябва да отбележа, че по пътищата към главните забележителности има доста стрелки, сочещи необходимата улица, е понякога стрелките не са абсолютно ясни от първият път (което допринесе и за нашият грешен завой), но след като човек мине през една две и нещата стават ясни. Голяма подсказка, че сте объркали посоката е липсата на стрелки. И така минахме покрай Ponte di Rialto, като направихме само няколко снимки, тъй като той ни беше в плана за по-късно.
Чист късмет беше, че вместо да излезем на San Marco излязохме от една тясна алея право на северната фасада на Basilica di San Marco. Контрастът беше поразителен. До този момент си се блъскал в тесни обикновени алеи (или поне обикновени за Венеция), и си мислиш, че си видял някои богато декорирани сгради (а и те са такива, ако вземем за сравнение всеки друг град), и изведнъж на края на тази невзрачна алейка се вижда нещо което е поне един порядък по изящно от всичко, което си видял до сега. Разбира се, че знаеш какво има там, все пак Интернет е пълен с милиони снимки, но все пак в момента, когато излезеш от тясната заушена алея и се обърнеш леко надясно – гледката е просто поразителна. Думите не са способни да опишат гледката, и снимките не са. Въпреки, че фотоапарата ми беше в ръката, за няколко минути просто спрях да снимам. Исках да се насладя на гледката, и да усетя духа на мястото.
Всъщност не знам дали усещането би било същото ако на площада ги нямаше огромните тълпи хора от всички краища на света. Имаше хора от всички цветове и нюанси и се чуваха всевъзможни езици. Освен огромното множество на площада имаше и две доста големи опашки. Едната пред камбанарията – тия хора са си чисто луди да катерят толкова стълби – другата пред будката за билети. Ние искахме да влезем в Palazzo Ducale. Все пак това е основната забележителност на Венеция, за това Деница се нареди на тази опашка докато ние с Жоро снимахме наоколо. И така тя си почака доста (пък и ние), но кой да ти знае, че на централният вход на двореца опашката е с пъти по малка.
Както и да е, накрая влязохме в двореца, където не пускат с раници, но пускат с дамски чанти, в които може да се събере цялата раница. Вътре в залите не дават да се снима. Това правило се налагаше малко странно. Например веднага след знака на входа на богато украсените зали, точно пред погледа на охраната хората си снимаха спокойно, но след коридора вътре в залата, охранителката хвърли такъв убийствен поглед на Жорката, че езиковата бариера беше телепатично преодоляна и той си прибра телефона извинявайки се. Бързо се разбира, че в богато украсените зали е забранено да се снима, но няма проблем да си снимаш навън от прозорецът или пък в подземието. Като казах подземие, чак сега обърнах внимание, че всъщност само там в целият дворец не видях никаква охрана – иронично нали?
За дворецът на доджите няма да говоря много. Това е едно място, за което думите не стигат. Картинките биха помогнали, но явно за това са забранили снимането. Количеството на дърворезбата и маслените картини е направо смайващо, а доколкото разбрах една не малка част от дърворезбата е позлатена. Колекцията от средновековни оръжия и брони е смайваща и съдържа всичко от мечове и арбалети до огнестрелни оръжия. А подземието е в ярък контраст с всичко останало. Хитрите италианци не са пропуснали да завършат тура в магазина за подаръци и кафето, през които трябва да минеш за да стигнеш изхода.
Обядвахме пица и морска храна в един ресторант с изглед към Canale di San Marco. Храната беше на подобаващо ниво, но цената не отстъпваше. След обяда решихме да се разходим покрай споменатия канал, като крайната ни цел беше паркът, който се виждаше в края. Малко преди да стигнем до там се спряхме в един малък ограден, но обществен парк, където отдъхнахме на сянка. На връщане към San Marco си накупихме сувенири (и естествено се минахме, тъй като по-късно намерихме доста по евтини). И така минахме през другият край на площада и след кратка отбивка към магазина на Disney (не се смейте моля), стигнахме до Ponte Rialto. За съжаление във все още ранният следобед моста беше фрашкан с туристи.
От тук идеята беше да минем през пазара Rialto и след това San Maria Gloriosa dei Frari. Пазарът беше абсолютна тъпканица, но поне успяхме да се напием с вода от чешмата, на едно от площадчетата. Опита ни да стигнем до църквата ни изведе до задния ѝ край. Отпред изглежда имаше някакъв ремонт, а ние бяхме доста уморени, за това дори не си направихме труда да отидем да проверим дали се вижда нещо. От тук стигането до автогарата беше едно упражнение по следване на, вече, добре познатите ни стрелки.
Останалото е добре позната битова част – търсене на магазин в непознат град, сбъркани спирки на автобуса и прибиране в хотела. Както е видно пиша края на статията доста уморен, както бяхме и уморени в края на днешната обиколка. В момента качвам втората порция от 430те снимки, които направих днес. Надявам се до сутринта, когато потегляме за Барселона да са се качили. Последните 30 снимки вероятно, ще изчакат чак до Барселона.
Оставете отговор