Започвам пътешествието в Корея с кратка разходка в Доха (الدوحة), Катар (قطر). Полетът мина гладко. Тръгването на обяд си има своите предимства. Наспах се, спокойно си стегнах багажа, взех си душ и си приготвих храна за из път в случай, че някъде се окажа гладен.
На летището имаше опашка само на граничния контрол. Не стига, че не работеха всички гишета, ами и имаше необичайно голямо количество семейства с деца, само дето не всички си бяха оправили документите и опашката се влачеше. Граничарката взе да ме разпитва за къде пътува и през къде, което не знам колко ѝ е работа, но като взе да пита дали трябват визи и ми стана смешно, авиокомпанията нямаше да ми даде бордни карти и да ми вземе багажа, ако нещо нередно в документите ми за пътуване, нали ще трябва да ме връщат после.
Както обикновено храната в самолета беше добра. Пилето не беше нищо особено, но салатата от ананас, стафиди и моркови заслужава да се спомене. Десерта, пък, беше направо убийствен, мус с вкус на кафе. Малко идваше прекалено сладък, но толкова добър десерт не съм очаквал на самолет. Ако го сложиш в нещо различно от пластмасова чашка, може да намери място във всеки гурме ресторант.
Кацнахме навреме, т.е. малко преди разписанието. Като стигнах границата нямаше много хора, но човекът преди мен имаше някакви проблеми с документите и нещата се забавиха значително. Мен пък не ме харесват машините за снимки, то беше свали раницата, опули се и т.под. Накрая тоя реши, че няма да ме снима повече, явно съм много грозен и не ме разпознава машината. Взе ми отпечатъците, налепи ми виза и ме пусна да вляза, след подробно разпитване, ама кога ти е следващия полет, ама нямаш ли хотел и т.под.
Този път не се пазарих с нелегалните таксита, качих се на стоянката. Казаха ми 60 риала, викам им, много е. Те ми викат на апарат ще караме. Така става, излезе под 50, оставих му малко бакшиш и пак стана 50. На връщане нелегалното такси, на което се качих, ми каза 50, навих се веднага, за него без бакшиш, ама си ги заслужи парите. Обясняваше непрекъснато, това от ляво е музея, там отдясно е другия музей и т.н. Искаше му се да ми направи тур за 1 час, но аз тоя тур съм го правил без пари навремето, няма смисъл да му плащам. Като му казах, че съм търсил тур с джипове в пустинята веднага намери рекламни клипчета на телефона.
Сук Уакиф, т.е. пазара Уакиф този път беше отворен и имах достатъчно време да го обиколя 2 пъти и половина. Мястото е повече пазар за местните с щипка туристически капанчета за туристите и множество кафета и ресторанти. И никак не е голямо. Слязох от таксито близо до пазара на птички. Продават се всякакви видове папагали и канарчета, а миризмата е по-добре да не си я представяте. След студените климатици в летището и таксито, фотоапарата така се запоти, че снимките станаха доста абстрактни, като успея да ги кача (че сега имам малко технически проблеми) ще можете да ги видите.
Излязох от тази част на пазара и попаднах на едно заведение на шишчета, което веднага ме грабна. На масите бяха насядали както местни, така и туристи. Изглеждаше препълнено и миришеше супер. Наредих се на опашката, която се оказа само за плащане, пратиха ме да седна и ми донесоха меню. Ядох шиш таук, 5 броя, с чеснов сос, от тия дето слагат на дюнерите, ама доволно количество. Сервираха ми го с нещо като салата, от някакви зелени листа и, предполага, зехтин. В добавка две огромни арабски питки, като за много, много голям дюнер. Прибори естествено няма. Огледах се какво правят местните (разпознаваеми по белите роби) и се упокоих, че явно не е проблем да си късаш хляба с двете ръце (но се яде само с дясната, айде да не обяснявам защо).
Цялото това угощение, заедно с една малка водичка ми струваше 18 риала, което е под 4 €. Платих си и продължих разходката. По-късно съжалях, че се наядох толкова добре. В менюто на един от ресторантите видях месо от камила, но просто нямах място за нищо повече, иначе бих се пробвал.
Повъртях се наоколо, най-накрая намерих пазара на соколите. Такова количество грабливи птици на едно място не бях виждал. Вътре всички бяха облечени в традиционни одежди и не посмях да вляза. Не само, че явно съм турист и ще им преча на бизнеса, но отвън миризмата беше такава, че вътре сигурно щях да се задуша, а по-рано си мислех, че миризмата на пазара на птиците е тежка. До пазарът се намираше и болницата за соколи, която изглеждаше като болница за хора, поне погледнато отвън.
Завърших вечерта с един леден шоколад в едно от кафетата на главната улица (условно казано, не съм сигурен дали тази точно е главната). После се насочих към мястото където ме беше оставило таксито и където предния път си бях хванал такси. Никак не бях изненадат като на секундата се намери един, което предлагаше превоз, но за това вече говорих.
Снимките ще се появят някъде напред в бъдещето. Интернета на летището е добър и преди съм качвал снимки, но в момента имам някакъв проблем и не мога да се логна, за да почна да ги качвам. Ще пробвам пак като стигна в Корея. Остават още няколко часа до полета и сега си почивам в прохладното летище.
Оставете отговор