Гранада

"Абе, ахмак, нали се бяхме разбрали да се представяш за мой син, който си търси мащеха. Млада, може руса и не е задължително да е с големи, ъъъ, очи. Ся, тая циганка като иска да ти пробута тукашния вариант на здравец и да ти гледа на ръка, какво си тръгнал да ѝ се обясняваш, че не съм ти баща. По-добре питай дали има някоя сгодна внучка, за “мащеха”. Явно, че от брат’чеда няма да излезе актьор.

Ама малко избързвам. Първата ни цел днес беше Corral del Carbon. Първо защото е забележителност и втора защото там е една от точките, където се издават купените online билети. Мда, пак се наложи да минем през главния вход на Алхамбра, защото Коко е с ученически билет и само там издават такива – срещу представена лична карта.

Та взехме билетите, неговия, както се оказа без бар код и тръгнахме да вървим след някаква табела с надпис Neptun. Вървим, вървим, пък тоя, морския, все не се вижда в далечината. Отказах се и свърнахме към квартала около катедралата. И добре, че го направих, после видях табела, на която пишеш разстояние над 3 km.

Без много увъртане стигнахме до катедралата. Отвън, тя не е нищо особено. Стандартните статуи и украси. Вътре, обаче, е друга работа. Бели колони, доста високи сводове. Част от колоните са наистина мрамор, останалите сигурно са нещо друго, че католическата църква може да е богата, ама чак толкова не знам дали е. Взехме си аудио-гидове, но го беше правил някой изключително некадърен. Супер дълги текстове, които не стига, че те разхождат през 4-5 олтара наведнъж, ами и те водят насам натам, вместо само в една посока.

След като излязохме от храма, тръгнахме да се разхождаме из околните улички, в търсене на нещо за хапване. Та из тези улички срещнахме въпросната циганка. Първо ти тикат в ръцете нещо, което ползват вместо здравец (в пътеводителят пишеш какво е, но точно сега не мога да го открия) и после се почва едно лъгане и едно мазане само и само да ти вземат някоя стотинка. Аз на такива шарлатани не се давам, но Коко олекна с 20 цента срещу разчетени по линиите на ръката му много здраве, късмет и поне 3 деца.

След кратка разходка из арабските магазинчета наоколо, спряхме да обядваме в едно от ресторантчетата на Plaza de Bib-Rambla. Този път заложихме на сигурното – картофи, с яйца и шунка. Които взеха, че дойдоха направо в тигана, в който, сигурно, бяха пържили картофите. Много вкусно, макар и леко пресолено, но то тук повечето неща са доста солени, когато включват шунка.

Понеже имахме точно определен час за влизане в Palacios Nazaries – главната забележителност на Алхамбра нямаше смисъл да сме прекалено рано там. Разглеждането на останалата част трябваше да отнеме около 2 часа, поне според разните му пътеводители. Като си сметнехме достатъчно време в запас, за да се оправим с билета на Коко, оставаше доста свободно време. Планът ни беше да се разходим малко и да се приберем за час, час и нещо. Но не би. Разходихме се, починахме в една градинка, а на връщане спряхме в една мароканска чайна. Ударихме по един чай “Багдад” (черен чай, мента и канела), аз дръпнах една палачинка с лимонов сладко и стана време да тръгваме нагоре по баира.

Естествено, кой да ти каже, че мястото до което бяхме стигнали, всъщност е по-близо до главния вход, отколкото главният път, указан с табели. На картата се виждаше, че има път, но не беше ясно дали е подходящ за пешеходци и решихме да не рискуваме, с което само си удължихме пътя.

И така, първо лек баир, измежду магазинчета за сувенири. После баир, мамата си трака, добре, че имаше пейки за почивка и чешмички за вода. То, чешми имаше навсякъде из Алхамбра. Цъкаш копче, пуска вода за известно време, пиеш или се миеш. И тоалетни има, бол, не като на други подобни места. Но като се има предвид, че още арабите са правили водопровод, не е изненадващо, че има питейна вода.

Накрая стигнахме главния вход. Табела за вход няма. Ха напред, ха назад. Намерихме входа и там разбрахме, че на Коко билета няма бар код. Айде на другата опашка, на касата. Там билети не издават, защото всичко е разпродадено. Пускат само такива като нас, но и това е достатъчно да си има опашка. Решавам да дам пари и за аудио-гидове. Както обикновено, английски за мен и испански за Коко.

Като цяло е доста по-добре да си с гид, отколкото без. Мястото е доста голямо и няма почти никакви надписи. С гида, човек може да се ориентира. Интересното беше, че гидът беше смартфон със специален софтуер. Хем добро качество на звука, хем добър дисплей. Предлагаха се три маршрута – дълъг, къс и в музея. Този в музея е само 15 минути и е отделно от останалите. Идеята е да си го пуснеш като влезеш в музея. Той е толкова малък, че обясняват почти всяка витрина и пак се минава само за 15 минути и се усеща дългичко. Дългият маршрут е даден като 3 часа, а късият 2. Малко се стресирах, дали тези 3 часа включват двореца, но се оказа, че го включват. Местата, за които трябва да се мине през двореца, както и самият той, отнемат около час.

Започнахме обиколката от Generalife. Още от самото начало се видя, че с брат’чеда не можем да си нацелим ритъма. Или той чакаше мен или аз него. Разбрахме се да се чуем по телефоните като излезем и да се разберем какво ще правим по-нататък, защото градините на Generalife са малко по-встрани от останалата част на комплекса. И така, всеки се разхождаше със своето си темпо. Като се срещнахме първия път, се разбрахме направо да се чакаме пред двореца, 15 минути преди часа ни за влизане, както ни бяха посъветвали момичетата при аудио-гидовете.

То мястото е малко усукано и човек непрекъснато се връща на едни и същи места, така че се засичахме доста по-често, отколкото предполагах. Брат’чеда все бързаше напред и все го намирах седнал на някоя пейка да си чати на телефона. Ама щом това му е по-кеф от обект на UNESCO, негова си работа. Аз успях да мина през всички места в гида, даже и през музея.

Беше 18:30 когато решихме да се наредим на опашката за двореца. Това ни позволи да влезем от първите в нашата група от 19:00, която е и последната за деня. Малко на тагъдък трябваше да разглеждаме. Трябваше да върнем пътеводителите до 20:00, като ни бяха обещали, че ще имаме около 15 минути толеранс. А изглеждаше, че разходката ще отнеме поне час. Типично за моите обиколки, имаше и част в ремонт 🙂 .

Самият Palacios Nazaries е място, което си струва да се види. Ще пропусна бърборенето за комбинацията от арабска и европейска архитектура или за многобройните промени ставали през вековете. Един правил промени, друг реставрации, а трети “реставрации” в кавички. Трудно ми е да преценя дали “реставрация” на нещо, за да го направиш да изглежда като преди 500 години вместо както преди 300 е наистина реставрация. Мен ако питат, това е също толкова промяна, колкото преди 300 години.

Минахме през двореца експедитивно, но без да бързаме прекалено. За съжаление, не можахме да отделим подобаващото време на градините след него. И просто минахме, слушайки гида, покрай кулите преди изхода. Успяхме да си предадем гидовете навреме и се насочихме към града с мисъл за вечеря в главата.

Решихме да седнем да вчерашното място, но да поръчаме другият вид плато. Само дето го видяхме на една съседна маса и се отказахме. Вместо това поръчахме плато с меса, което не ни стигна, та си доядохме с малкия вариант на вчерашното плато. Утре тръгваме в 11. Ще имаме време да се наспим и да си стегнем багажа. Оказа се, че ако бяхме взели автобуса час по-късно, щяхме да пътуваме час по-малко. Но това го видях в Интернет, а на машината за билети не се разбираше толкова ясно.