Уф, остават ми още пет часа до самолета, но навън е много жега и за това реших да се скрия на хладно на летището. Предполагам, че няма нужда да ви казвам, че започнах деня много рано. Така и не можах да заспя и отидох на закуска около 06:40, т.е. само десет минути след началото. Преди това се накиснах доста добре в една гореща вана. Хотелът предлагаше всичко, от чехли, през клечки за уши до четка и паста за зъби. Стаята беше огромна, леглото също. Направо ми се иска да имах няколко дни в тази стая, пък и цената ѝ е съвсем конкурентна на тези в Австралия 😉 . На фона на това, закуската беше разочароваща. Закусих стабилно и се върнах да спя.
Като се събудих бях ужасно жаден. Тук водата не се препоръчва за пиене, а двете малки шишенца, които вървяха със стаята бяха свършили, т.е. изпил ги бях. Реших да рискувам и сварих една кана за чай, не е точно преварена вода, но се надявам, че няма да има сериозни проблеми. Направих кратко проучване кое къде се намира спрямо хотела, стегнах багажа и беж да ме няма.
Първата ми цел беше Музеят на ислямското изкуство. Той се намира точно на морето, но от другата страна на осем лентов път. Още като излязох от хотела и ме удари тежка миризма на сол. Скоро спрях да я усещам, но определено мирисът на въздуха тук е страшно различен. Но както и да е, стигнах до тоя ми ти път и цъкнах копчето на пешеходния светофар. Тук се чака доста, без значение дали си кола или пешеходец. Сигурно чаках поне пет минути, на най-накрая, заветното зелено човече се появи и успях да пресека.
Катарците са направили приятен парк за разходка по голяма част от протежението на залива, около който се намира Доха (الدوحة). В следобедните часове даже се намира малко сянка където хората да приседнат. Около музеят се намира огромен, ама наистина огромен паркинг. И целият е заграден с огромна желязна ограда. Тук-таме се виждат пешеходни врати, но всичките бяха затворени. Аз предвидливо тръгнах в посока на главната сграда на музея, вместо да търся откъде да премина оградата. Точно срещу нея намерих и главният вход, който беше отворен.
И тук не са пестили разходи. Наели са някакъв световно-известен архитект – онзи, който е проектирал пирамидата пред Лувъра. Мен ако питате, тук се е справил доста по-добре. Отвън, сградата изглежда малко странно, но вътре, определено, се усещат ислямското влияние. Трудно ми е да опиша кое точно създава това усещане, но определено го има. Входът на музея е безплатен, но уау чувството, което обзема човек още с първите няколко зали би оправдало всяка цена на билет. Отне ми около 2 часа да обиколя всичко. На повечето артефакти имаше надписи за аудио-гид, но аз не се сетих да си поискам, пък и ако бях си взел сигурно посещението ми щеше да се удвои.
Скараха ми се, че пия вода вътре. Странна, като се има предвид, че почти всичко е в стъклени кутии. Още по странно ми стана, че искаха да оставя шишето извън залата, а не само да не пия вътре. Арабска им работа. За обяд хапнах в кафето на музея. Има и ресторант, но на карата пише, че е само с предварителна резервация. Кафето предлагаше доста интернационална кухня, но аз избрах едни арабско изглеждащи рулца. Един чифт с морски дарове и един с пилешко. Както и очаквах, единият чифт ми дойде малко, а двата много. Рибните рулца бяха с маруля, някакви кълнове и едни огромни скариди. Пилешките с лук и май чушка, и много пикантни.
След музея се насочих към фонтана с перлата – символ на Доха (الدوحة). По пътя не спряха да ми предлагат разходка с лодка. Лодките са реплики на едновремешните, но са с двигател и изглеждат изцяло туристически капан. Периодично виждах по някоя да излиза в морето. Предполагам, че има достатъчно хора, които искат да се разхладят с малко морски вятър и са склонни да платят за това.
Снимах перлата, отбих една оферта за такси и тръгнах да се чудя къде да пресека споменатия осем лентов път за да стигна до Сук Уакиф (سوق واقف). За щастие намерих подлез. Явно като са изграждали подземния паркинг за пазара са направили и подлез до парка около залива. Пазарът беше почти затворен. Работеха сергиите само по главните улици. Във всички малки улички се виждаше стока завита с одеяла. Явно местните се крият от жегата. Седнах в едно кафене да изпия един пресен, студен сок от нар. Доста освежаващо ми дойде. Тръгнах да търся някакви места отбелязани на картата на пътеводителя, но в тая жега не можах да отбия втората оферта за такси до летището. Цената съответстваше на това, което ми бяха казали вчера за не-официалните таксита и я приех без пазарлък. Сградата, която исках да снимам се оказа зад следващия завой, а другият пазар, който исках да посетя изглеждаше затворен.
И така, пазарите вероятно отварят надвечер, но аз тогава трябва да съм на летището. За сега няма да се опитвам да качвам снимките, Интернета на летището не става за това. Остават ми около 4 часа до полета, после 16 часа полет и накрая трябва да стигна до хотела в Сидни, т.е. след около 24 часа може и да има снимки в тази статия.
27 декември 2017: Най-накрая и снимките:
Оставете отговор