Красотата на храмовете, които видях днес напълно си заслужаваше времето прекарано в таралянкане по влаковете. Принципно до Нико (на японски е с двойно “к” и си го изговарят така) е най-добре да се стигне с железницата на Тобу, но моят JR пас е валиден и днес, и ми е безплатно да пътувам с влаковете на JR. Това, обаче, води до едно страхотно обикаляне. Първо трябваше да стигна до централната гара. Имаше и някакви други варианти, но ми се видяха сложни. После на шинкансена и след това прекачване на локален влак.
По някаква странна причина, локалният влак не е синхронизиран с шинкансена и заминава около 15 минути по-рано. Предполагам, че е направен да прави връзка с други локални влакове. В резултат, трябваше да почакам около 40 минути. Влакът си беше на коловоза и вътре си работеше климатика, т.е. чакането не беше особено неприятно. Възползвах се от възможността да дозакуся. Тукашната японска закуска ме наяде, но много бързо след това огладнях. Излязох от гарата и минах през една пекарна. Видях, че това, което започнах да наричам “кренвиршки” е прясно и си взех две. Плюс, в добавка, още някаква закуска. Добре ми дойде, после сварих да обядвам чак след 14 часа.
Стигнах на гарата около обяд. И нещо се обърках. На първо време реших, че това е най-зле организираният туристически обект тук. По-късно стигнах до извода, че всичко е просто случай на информационно претоварване. По високоговорителите обясняваха откъде да се вземе еднодневна карта за транспорта, навсякъде имаше обяснителни табели, кой автобус да се хване за къде. Абе, прекалено много информация за прекалено малко време. На всичкото отгоре, лудница, цял влак туристи се изсипахме, това е първият транспорт, в който виждам повече европейци отколкото местни.
Всъщност, градчето има две забележителности. Някакви водопади, които аз не успях да видя и храмовете, които са обект на UNESCO. До храмовете е почти 3 km, а да не говорим, че последният участък е доста нанагорнище. Взех рейса, не си взех карта и по-добре. Нямах време да ходя до водопадите, така и така една успях да се прибера до 18:30, през началото на пиковия час. За общо 4-5 храма има две двойки с общи билети, аз обаче, още се чувствах леко неориентиран и тръгнах един по един да обикалям. Мисля, че добре направих, таксите бяха доста височки, а поне половината места бяха в ремонт.
Например, храмът Рино-джи – небесният път (sky walk – да ви напомня на някой?) беше целият опакован, само отвън на опаковката му се вижда снимка. Това е все пак начин да видиш нещо, за което си пропътувал хиляди километри, но се оказва в ремонт. Вътре се влизаше, но аз реших да не си давам парите. След това, в основната забележителност – светилището Тошогу – основната порта, която е най-красивата, също беше в ремонт, а на нея дори не се бяха постарали да поставят картинка. Но пък в опаковката имаше оставени някой пролуки и все пак се виждаше нещо. След като излязох от голямата порта и видях намиращата се срещу нея малка, ахнах. Беше изумително красиво. Шаренията от външните сгради изведнъж беше заменена с бяло, черно и златно.
Тук беше доста меркантилна работа. За да се разходи човек около пет етажната пагода се плаща. За да влезе в музея се плаща повече отколкото за храма, пропуснах да вляза в повечето места. Вътре, в самите храмове, снимането е забранено. Но красотите продължаваха и там. В главния храм срещнах една група българи. Гледам, една японка държи българското знаме и се зачудих защо път използва точно нашето знаме за флагче. После чух българска рече и ми стана ясно. Явно някаква организирана група. Бяха около 8-10 човека. Мисля, че успешно успях да се маскирам и да не разберат, че и аз съм българин, каиша на чантата на фотоапарата минаваше точно през българския надпис на тениската ми 🙂 .
След главния храм минах през светилището Футарасан. Плаща се само, за да се влезе в двора, където почти всяко дърво и камък са направени на олтар. Включително пъновете на две отсечени дървета. Всъщност дърветата там бяха някакви гиганти. Едно вирче и една статуя също са окичени с хартиените светкавици, които почнах да свързвам с шинтоистките храмове. Не съм сигурен какво точно означават, но присъстват на всички, по-активно действащи места.
Май пропуснах да спомена. В главния храм, всъщност има два храма. В първия входът е свободен, т.е. нали вече е платен билет за територията на храма. Във втория късат втората част на билетчето. Оказа се, че самото билетче има две места за късане. Вътре, на тавана, имаше някаква картина на дракон. Изглежда е много известна. Преминаването през храма не беше съвсем свободно. В центъра стоеше един японец и нещо обясняваше. Главно на японски, но чат пат хвърляше и някоя фраза на английски, колкото да не е без хич. Доста време чука с някакви пръчки, като ни каза да гледаме в дракона. Не разбрах какво точно трябваше да се получи.
Пак в главния храм имаше място, което се наричаше Спящата котка. Очаквах да видя някаква статуя или нещо подобно, но след катерене на огромно количество стълби, стигнах до вътрешния олтар. Котка нямаше. Май името произлиза от формата на пътеката от стълби и вътрешния олтар. Гледани на картата, те приличат, малко, на котка и опашката ѝ.
Последната ми спирка беше храмът Нико-дзан Рино-джи и май има още нещо [към името] след това. Понастоящем там е мавзолеят на третия Токугава шогун. Естествено и там имаше ремонт, според надписа, портата, която беше в ремонт, е най-голямата от всички, които се намират на територията на обекта на UNESCO. Ако за най-голямо считаме най-високото, сигурно са прави. Но няма да споря, хората са си прави, да си слагат, каквито си искат надписи. По пътя към този храм, имаше още един, в който не влязох. Май това беше един от двойните билети, които пропуснах.
Отиваше към 14 часа и беше време за обяд. Спуснах се надолу по склона в търсене на отворен ресторант и евентуално спирката на рейса. Намерих и двете. Хапнах, от станалото ми любимо, панирано свинско с яйца, лук и ориз. Разходих се из сувенирните магазинчета и тръгнах да се прибирам пеш. Бях видял снимки на някакъв интересен мост, по разните брошури. Бързо стигнах до него и реших да се разходя пеш до гарата. Имах около 20тина минутки до влака и малко под 2 километра. Викам си ще стигна. Давам газ, ама не ще. Връзките се вадят от обувките, светофарите не щат да светнат зелено, все такива ми ти работи. Накрая се спрях пред магазинчето на местна занаятчийка и реших да не си давам зор.
Стигнах само 3-4 минути след като влака беше заминал. Ако не се бях спрял да пазарувам сувенири щях да успея. Другото е история. Шинкансена беше фрашкан, едва си намерих място. Час пик тъкмо започваше, пак се обърках на едната гара и се катерих нагоре-надолу. Накрая стигнах. Взех си кутия суши за вечеря (вече я няма) и някакви сандвичи (за всеки случай, но не се наложи). И това е от днес.
Утре съм в Токио. Още не съм решил къде ще обикалям, но бърза работа нямам. Вдруги ден съм на обиколка на Фуджи. Собственика на рьокана каза, че времето ще е лошо, но каквото такова. Между другото тук нета е доста зле. Тъкмо бях свикнал на човешки Интернет.
Оставете отговор