Женева

Днес беше приятен ден за разходка. Хем печеше слънце, хем през повечето време подухваше вятър, който да ни разхлажда. За разлика от френските градове, тук феновете явно са кротясали след известно време. Не изглеждаше да има някакви щети по града. Предполагам те са останали само по тези, заради които хвърчаха линейките вчера вечерта.

Общо взето си заложихме бюджета на кулинарията. Тръгнахме късно, насочихме се към района на гарата, защото там някъде трябваше да има туристическа информация. Оказа се, че в самата гара няма такава, но благодарение на безжичния Интернет успях да се ориентирам накъде да вървим. Изненадващо за мен, с изключение на няколко табели за коли, табели за сочещи към информацията нямаше. Както и да е, намерихме я в сградата на пощата и се снабдихме с необходимите карти на забележителностите.

Първата ни цел беше езерото и намиращият се там фонтан, чието име няма да се опитвам да пресъздавам. Това нещо си е доста впечатляващо. Предполагам, че би причинило сериозни щети на човешкото тяло, ако някой е достатъчно тъп да прескочи оградата и да се навре в струята вода.

По пътя за фонтана се изкушихме от, тъкмо отварящата, сергия за чуроси с тоблерон. Взехме една торба от първата партида за деня. Поръсени със захар с канела и гарнирани с порция разтопен тоблерон. Удоволствието ни струваше 15 франка за 10 чуроса и средна кутийка с шоколад. Което ясно предсказа какво ще е положението с цените.

Продължихме към фонтана, като по пътя се спряхме на цветния часовник. Оказа се точно 12 часа. Направихме няколко снимки, помързелувахме в парка и отидохме до сами фонтана. След което направихме кръгом и се насочихме към историческия център на града. На туристическата карта имаше нарисуван ресторант за фондю, точно в центъра. Твърдеше се, че това е любимият фондю ресторант на семейство Клинтън.

Нещо имахме проблеми с навигацията из тия улички, а търсенето на сянка изобщо не помогна в това отношение. Сградите са относително високи и закриват гледката към обичайните ориентири. В крайна сметка, намерихме уличка, която беше означена на туристическата карта. Тя, нали е туристическа, не съдържа имената на всички улици, а някой места са само схематично нарисувани.

След като пропуснахме отбивката се озовахме на място където смятахме да ходим след това – магазинът на Victorinox. Според карата, там трябваше да може да си сглобим сами швейцарско ножче. Случаят се оказа не точно такъв, но имаше възможност да си избереш и персонализираш ножчето до голяма степен. Кристиян искаше да си прави ножче, но в крайна сметка се спряхме на готов модел, а и ни продадоха верижка.

Малко по-късно посетихме магазина втори път, след като установих, че съм си загубил моето ножче, при това след като си загубих сумати време да си шия скъсания джоб, за да не изпадне от дупката, ножчето взело, че изпаднало от входа. Връщахме се да го търсим, в парка където предполагахме, че е паднало, но не го намерихме. На най-вероятното място една жена вече си беше разпънала одеялото там. За съжаление нямаха абсолютно същият модел. Но си взех лимитираната серия от тази година – в червен цвят.

Но да се върнем назад във времето, след като купихме ножче на Кристиян и го гравирахме с името му, успяхме да намерим ресторанта. Цените бяха като за Бил Гейтс, не Клинтън, но си поръчахме два броя фондю, едното с билки, другото с шунка и гъби. Жоро яде някаква манджа със сирене, месо и хляб, а на Кристиян поръчах разтопено сирене (Raclette) с варени картофи. Естествено, той яде и десерт. Деница пък яде и някаква салата с домати и авокадо, за която ни одраха 20 франка. То това като да им беше минимума, ако не броим разтопения кашкавал и детските менюто.

Фондютата ги донесоха на котлончета, моето се наложи да го запалят втори път, но след това нямаше проблеми. Изпапахме целият хляб и си поискахме допълнително. Вторият път ни донесоха два панера. Явно, щом ни се е усладил, да ядем доволно. Накрая, тъкмо се зарадвах, че сметката е нисичка и се оказа, че са сбъркали, и са ни дали тази от съседната маса, а нашата си беше доста по висока. Като цяло, почти успяхме да издумкаме дневният бюджет с едно ядене.

Направихме едно кръгче около намиращата се в близост катедрала, аз дори влязох вътре. Предлагаха изкачване на кулата срещи няколко франка. Предложих на Кристиян да му дам 2 франка, за да се качи на кулата, но без да му казвам, че то струва толкова. Той веднага почна да прави някакви схеми дали ще му стигнат за чуроси 😉 .

След това отидохме до близкия парк, където се намираше една от забележителностите от нашата карта, а именно – Стената на реформаторите. Вместо да се печем да слънцето, ние се излегнахме под една сянка. Мисля, че точно там си изгубих ножчето, но както казах, връщахме се и не го намерихме. Деница и Жоро решиха да се прибират, а аз и Криско останахме.

След още малко почивка станахме да продължим разходката. След като вече бяхме пробвали да търсим ножчето, реших да мина покрай магазина и да си взема ново. Също така търсихме магнити, но така и не минахме покрай нито един магазин преди да си стигнем до квартирата.

Подремнахме известно време. Жоро беше решил, че е най-хладно на пода. Тук климатик няма и разчитаме на течението да ни държи хладно. След проверка на наличните припаси реших да намеря някой по-свестен супермаркет, че близкият почти-денонощен е много зле. За щастие хазаите са оставили подробни инструкции на намиращите се наблизо супермаркети и ресторанти.

И така, след като който беше гладен вечеря решихме да излезем отново. Кристиян искаше чуроси, аз магнити, а Деница и Жоро просто да се разходят. Насочихме се право към езерото където трябваше да има всичко, което търсехме. В 9 без 15 градът е много заспал. Почти няма движение, само по заведенията има хора. Имахме късмет, като стигнахме езерото, чуросите бяха още отворени, а магнити имаше (макар и на доста солени цени). Оставихме Кристиян и баща му да пазаруват чуроси, докато ние с Деница избирахме магнити. После ги пратихме да се возят на виенското колело. Бюджета вече го бяхме изгърмели, а нито аз нито Деница горяхме от желание да се качваме.

И така, утре сме пак на път. Към последната микронация от пътешествието – Сан Марино. Ако времето и пътят позволяват, смятаме да спрем в Болоня за обедна почивка.