Имахме големи планове за уикенда. Не се получиха всичките, но все пак успях да събера всички печати от Габровска област. Два от обектите останаха непосетени, но те нямат печати в моята книжка (единият има в книжката на Деница). Планът беше да минем през Търново и да вземем печати от там, всички сме ходили, но никой няма печат. Само дето изникнаха ангажименти и успяхме да тръгнем чак в късния следобед.
Насочихме се право към №21 град Трявна – музей на резбарското и етнографско изкуство. Там беше предвидена нощувка. Успяхме да хванем музея малко преди края на работното му време. Разходихме се малко и веднага се качихме на колата. Тръгнахме към Дряново, където племенника беше на Милан джуниър камп. Пътят между Трявна и Дряново е много тесен, на места пропаднал и с ужасно много завои. Осемнадесетте му километра се изминават за около половин час. Трудно е да се кара с повече от 40 km/h. Малко след средата се минава през “любимата” ми гара – Царева ливада. Не знам колко точно пъти съм сменял там влака.
Малкото планинско градче беше пълно до пръсване. Не бяхме единствените роднини отишли за последната вечер. Седнахме на някаква пицария и поръчахме една огромна пица. След много чакане, пицата най-накрая дойде. Успяхме да се справим само с половината, а останалата ми остана за закуска. Накрая си върнахме 2 парчета в Стара Загора. Деница реши да остане да спи при Жоро, а аз тръгнах да се прибирам. През нощта, тоя път е още по гаден. Направо си е страшен. Нищо не се вижда, не знаеш кога ще изскочи някой иззад следващия завой. Пък и в тая гора, сигурно се навъртат върколаци. Аууууу!
На сутринта излязох да си направя още една разходка из Трявна. Исках да мина през музея на “Азиатското и африканско изкуство”. Чудех се какво прави такъв музей в това затънтено планинско градче. Оказа се, че някакъв местен художник, който живял по чужбина, е обичал да обикаля света. През годините насъбрал доста голяма колекция и сега от нея са направили музей. Малко е странно, да се видят омесени на едно място будистки украси и африкански ритуални предмети, а има и разни древногръцки накити. Аранжировката, на места, е малко странна, но все пак това е резултат от лична колекция. Ако сте наоколо, не го пропускайте. Колкото и да е странно, музеят си заслужава.
Другият музей, който посетих докато чаках да отворят предния, беше Славейковото школо. Имаше, мисля, четири експозиции. Една стая напълнена с разни часовници, главно от края на XIX век, но и някой по-стари, представящи историята на инструментите за измерване на времето. Една картинна галерия, заемаща доста голямо пространство, но пълна с модернистични цапаници. Почвам да се притеснявам за себе си, защото взех да виждам смисъл в тоя тип картини. Все още не ги разбирам, но изглежда да имат някакъв смисъл. Третата експозиция беше с учебни пособия. От нея, най-интересна ми се стори карта на света от 1833 година, на която континентите бяха контурирани с цветен молив. Имаше някой интересни моменти в тези контури. Има я на снимките. Последната стая беше “училището” с пейките, пясъка и т.н. Забележителното там бяха табелките за послушните и непослушните ученици. Майка определено трябва да си вземе такива 😉 .
Станало беше време да тръгвам. Уж трябваше да пристигна в Дряново след края или поне в края на закриващата церемония, но не би. Явно даването на сертификати на към 250 деца е дълга работа. Поопекахме се на слънце и тръгнахме да обикаляме. Първата ни спирка беше №22а град Дряново – Музей “Кольо Фичето”, където стигнахме едва 10 минути преди обедната почивка. Все пак ни пуснах и разгледахме. Десет минути са напълно достатъчно. Мястото е пълно с макети на сградите и постройките построени от големия майстор. След това се запътихме към №22 град Дряново – Пещера “Бачо Киро”, но по пътя първо спряхме да видим моста на Кольо Фичето, този път на живо. Подпорната стена до моста беше изрисувана с доста интересни графити. Разгледайте ги в галерията.
Стигнахме до пещерата. Платихме си билетите и изчакахме за екскурзовода, който ни разведе вътре. Много забавно беше, пускаше майтапи непрекъснато. Сигурно са едни и същи през цялото време, но всички се забавляваха много. Проверихме и дали имаме грехове. Това става като се вземе стотинка и се залепи на стената само с натискане. На Кристиян монетата първо се задържа, но после падна. Явно не му беше съвсем безгрешна душата, след тия 11 червени картона на кампа. Аз съм хитър/без грешен. Оставих си стотинката на едно ръбче. Деница и Криско отидоха да се пречистват от греховете – минавайки през някакви странични проходи, в които калта те пречиствала!?
Излязохме и се насочихме към №22 град Дряново – Дряновски манастир. Лично за мен там няма нищо интересно. Има костница на загиналите в Априлското въстание. В църквата не влязохме, но за сметка на това влязохме в сладкарницата и ресторанта. В него ни цакаха с едни манастирски цени, но пък си хапнахме здравата. Поръчах си “Калугерско” гювече. Капакът му беше направен като горната част на стомна. Хапнах и цедено мляко със сладко от горски ягоди. Деница яде някакъв качамак, а Жоро заложи на класиката – боб с наденица. Кристиян дори не си дояде кебапчетата, а и не му излезе късмета с десерта – беше свършил. Дивна, както винаги, яде от всичко.
Последната ни цел беше №20 село Боженци – Архитектурно-исторически резерват. До там се стига по един път, който е по-тесен дори от този между Дряново и Трявна. Естествено, на входа има платен паркинг. Още щом се качихме в колата и Дивна заспа, по вече отработена техника оставихме колата да работи и климатика да прави хладно и се разходихме с Жорката и Кристиян. Музеите се посещават само с екскурзовод. Доколкото разбрах са 6 на брой. Влязохме само в един, колкото да вземем печатите. Беше интересно, но не искахме да караме Деница да чака. Мястото е изключително красиво, но пълно с туристи. Всяка свободна къща е или механа или къща за гости, така де – хан.
С това завършихме обектите и се насочихме към Стара Загора. Минахме през Бузлуджа за малко почивка и две три снимки и се прибрахме благополучно.
Оставете отговор