Из Габровския Балкан

Имахме големи планове за уикенда. Не се получиха всичките, но все пак успях да събера всички печати от Габровска област. Два от обектите останаха непосетени, но те нямат печати в моята книжка (единият има в книжката на Деница). Планът беше да минем през Търново и да вземем печати от там, всички сме ходили, но никой няма печат. Само дето изникнаха ангажименти и успяхме да тръгнем чак в късния следобед.

Насочихме се право към №21 град Трявна – музей на резбарското и етнографско изкуство. Там беше предвидена нощувка. Успяхме да хванем музея малко преди края на работното му време. Разходихме се малко и веднага се качихме на колата. Тръгнахме към Дряново, където племенника беше на Милан джуниър камп. Пътят между Трявна и Дряново е много тесен, на места пропаднал и с ужасно много завои. Осемнадесетте му километра се изминават за около половин час. Трудно е да се кара с повече от 40 km/h. Малко след средата се минава през “любимата” ми гара – Царева ливада. Не знам колко точно пъти съм сменял там влака.

Малкото планинско градче беше пълно до пръсване. Не бяхме единствените роднини отишли за последната вечер. Седнахме на някаква пицария и поръчахме една огромна пица. След много чакане, пицата най-накрая дойде. Успяхме да се справим само с половината, а останалата ми остана за закуска. Накрая си върнахме 2 парчета в Стара Загора. Деница реши да остане да спи при Жоро, а аз тръгнах да се прибирам. През нощта, тоя път е още по гаден. Направо си е страшен. Нищо не се вижда, не знаеш кога ще изскочи някой иззад следващия завой. Пък и в тая гора, сигурно се навъртат върколаци. Аууууу!

На сутринта излязох да си направя още една разходка из Трявна. Исках да мина през музея на “Азиатското и африканско изкуство”. Чудех се какво прави такъв музей в това затънтено планинско градче. Оказа се, че някакъв местен художник, който живял по чужбина, е обичал да обикаля света. През годините насъбрал доста голяма колекция и сега от нея са направили музей. Малко е странно, да се видят омесени на едно място будистки украси и африкански ритуални предмети, а има и разни древногръцки накити. Аранжировката, на места, е малко странна, но все пак това е резултат от лична колекция. Ако сте наоколо, не го пропускайте. Колкото и да е странно, музеят си заслужава.

Другият музей, който посетих докато чаках да отворят предния, беше Славейковото школо. Имаше, мисля, четири експозиции. Една стая напълнена с разни часовници, главно от края на XIX век, но и някой по-стари, представящи историята на инструментите за измерване на времето. Една картинна галерия, заемаща доста голямо пространство, но пълна с модернистични цапаници. Почвам да се притеснявам за себе си, защото взех да виждам смисъл в тоя тип картини. Все още не ги разбирам, но изглежда да имат някакъв смисъл. Третата експозиция беше с учебни пособия. От нея, най-интересна ми се стори карта на света от 1833 година, на която континентите бяха контурирани с цветен молив. Имаше някой интересни моменти в тези контури. Има я на снимките. Последната стая беше “училището” с пейките, пясъка и т.н. Забележителното там бяха табелките за послушните и непослушните ученици. Майка определено трябва да си вземе такива 😉 .

Станало беше време да тръгвам. Уж трябваше да пристигна в Дряново след края или поне в края на закриващата церемония, но не би. Явно даването на сертификати на към 250 деца е дълга работа. Поопекахме се на слънце и тръгнахме да обикаляме. Първата ни спирка беше №22а град Дряново – Музей “Кольо Фичето”, където стигнахме едва 10 минути преди обедната почивка. Все пак ни пуснах и разгледахме. Десет минути са напълно достатъчно. Мястото е пълно с макети на сградите и постройките построени от големия майстор. След това се запътихме към №22 град Дряново – Пещера “Бачо Киро”, но по пътя първо спряхме да видим моста на Кольо Фичето, този път на живо. Подпорната стена до моста беше изрисувана с доста интересни графити. Разгледайте ги в галерията.

Стигнахме до пещерата. Платихме си билетите и изчакахме за екскурзовода, който ни разведе вътре. Много забавно беше, пускаше майтапи непрекъснато. Сигурно са едни и същи през цялото време, но всички се забавляваха много. Проверихме и дали имаме грехове. Това става като се вземе стотинка и се залепи на стената само с натискане. На Кристиян монетата първо се задържа, но после падна. Явно не му беше съвсем безгрешна душата, след тия 11 червени картона на кампа. Аз съм хитър/без грешен. Оставих си стотинката на едно ръбче. Деница и Криско отидоха да се пречистват от греховете – минавайки през някакви странични проходи, в които калта те пречиствала!?

Излязохме и се насочихме към №22 град Дряново – Дряновски манастир. Лично за мен там няма нищо интересно. Има костница на загиналите в Априлското въстание. В църквата не влязохме, но за сметка на това влязохме в сладкарницата и ресторанта. В него ни цакаха с едни манастирски цени, но пък си хапнахме здравата. Поръчах си “Калугерско” гювече. Капакът му беше направен като горната част на стомна. Хапнах и цедено мляко със сладко от горски ягоди. Деница яде някакъв качамак, а Жоро заложи на класиката – боб с наденица. Кристиян дори не си дояде кебапчетата, а и не му излезе късмета с десерта – беше свършил. Дивна, както винаги, яде от всичко.

Последната ни цел беше №20 село Боженци – Архитектурно-исторически резерват. До там се стига по един път, който е по-тесен дори от този между Дряново и Трявна. Естествено, на входа има платен паркинг. Още щом се качихме в колата и Дивна заспа, по вече отработена техника оставихме колата да работи и климатика да прави хладно и се разходихме с Жорката и Кристиян. Музеите се посещават само с екскурзовод. Доколкото разбрах са 6 на брой. Влязохме само в един, колкото да вземем печатите. Беше интересно, но не искахме да караме Деница да чака. Мястото е изключително красиво, но пълно с туристи. Всяка свободна къща е или механа или къща за гости, така де – хан.

С това завършихме обектите и се насочихме към Стара Загора. Минахме през Бузлуджа за малко почивка и две три снимки и се прибрахме благополучно.