Киото – ден трети

Днес започнах деня малко късно. Предвижданите дъждове се оказаха само лек ръмеж и не попречиха особено на разходката ми. Денят ми мина в разходки по забележителност предвидени за разходка. Първата ми цел беше храмът Гинкакуджи още наричан Сребърния павилион. За разлика от Златния павилион този не е облицован с нищо особено. На всичкото отгоре имаше огромно тълпи. Изглежда основната забележителност са туровете из една от прилежащите сгради, но те са само веднъж на час.

Интересното там беше особената пясъчна градина. Явно беше правена с огромно старание. Самият пясък беше натрупан на височина, а отгоре беше украсен с, нека го наречем, геометрични мотиви. Една особено висока купчина явно беше основна забележителност от градината. За съжаление липсата на гид не ми даде възможност да разбера нещо повече. Брошурката, която ми дадоха на входа, само обяснява, че градината трябвало да представлява четирите годишни времена. А пясъкът представлявал “вълни”. Хм, аз вълни не видях, но щом така казват.

От там се спуснах по Тетсугаку но мичи или с други думи Пътеката на философите. Както може да се разбере от самото име, това е пътека за разходки. Изградена е покрай един канал. Доста тихо място, пътищата бяха достатъчно далеч, за да може човек да си представи, че е някъде далеч от цивилизацията. Само една група френскоговорящи не бяха разбрали, че на пътеката на философите трябва да се разсъждава тихо, а не да се философства на висок глас. Както и да е, изчаках ги да отминат, седнал на една пейка и после продължих тихите си размишления за живота, вселената и всичко останало. 42.

Взех рейса и хоп на гарата. Този път си носех паса и се качих на първия влак за Инари, където се намира храма Фушими Инари. Това е една от основните забележителности на Киото. Инари бил шинтоисткият бог на ориза, а лисицата – неговият вестител. Поради това навсякъде има статуи на лисици, обикновено по две в комплект. Не разбрах дали това, че са две има някаква специална символика или не.

Самият храм е интересен, но главната атракция, за туристите, са хилядите арки намиращи се зад него. Изглежда, че цялата местност е свещена. Типично за много от храмовете тук има множество олтари. Тук те продължават чак до върха на планината (май по-скоро е хълм, няма и 300 m). Веднага зад храма започват два реда ниски, набити една до друга арки. Това е мястото на едни от най-популярните снимки от Киото. Реших да се опитам да направя кадър без всичките тези хора и ми се отдаде да го направя за по-малко от десет минути чакане.

Пътят до върха отнемал около час, час и половина, но моят план беше да стигна само до средата. След тази точка арките рязко намалявали. Всъщност, всеки с достатъчно пари, може да си поръча да му сложат арка. Те явно не са вечни. Видях няколко липсващи и доста, които показваха признаци на разрушение. Из гората има пръснати множество малки олтари, на някои от които се повтаря мотива с арките, но в миниатюризиран вид. На няколко места имаше струпвания на десетки олтари на едно място. Предполагам, че тези места имат някакво по-специално значение.

Само дето не стигнах до тази среда. От там би трябвало да се разкрива гледка към града, но аз обърках един завой някъде и много скоро започнах да слизам към града вместо да се изкачвам по планината. Реших да не се връщам. Времето напредваше, а трябваше и да хващам влак. Вече на гарата реших да хапна, защото купата с ориз и тукашния омлет, която ядох на обяд (при Сребърния павилион) беше взела да изветрява.

Харесах си някакво ресторантче. Настаниха ме на масичка с гореща плоча в средата. Поръчах си спагети (очевидно на плоча) със свинско и явно зеленчуци. Свинското нещо го беше хванало шубето, но все пак си хапнах. После си взех една кутия с храна, като вчерашната, за вечеря и се прибрах. Оф, това сигурно стана най-кратката статия, но съм малко, нещо уморен.

Утре пътувам към Нара и ако не ми мине котка път ще се видя със samuraikata от magelanci.com. От хотела ми казват, че не могат да ме настанят по-рано от 15 часа, но могат да ми съхраняват багажа. И така, отивам да стягам багаж.