Дойде и последният ми цял ден в Куала Лумпур. Бях си набелязал за начало районът на площада Мердека и намиращият се до него китайски квартал. Метрото, в тази си част надземно, ме стовари на спирката на джамията Джамек. Разходката в двора е безплатна, срещи разписване в книгата на гостите. Все пак до книгата са оставили кутия за дарения, където пуснах една пара, да не е без хич.
Имаше твърдо изискване за прилично облекло. За жените се предлагаха червени абаи, а за моя изненада, видях как охраната се скара на един мъж, че е с три/четвърти панталон и го върна до входа, където имаше нещо като огромна пола, с която да се покрие. Същинската част на джамията беше затворена или поне така изглеждаше. Разходих се в двора, разходих се и наоколо и се насочих към площада Мердека.
В първият момент не можах да разбера какво му е толкова интересното на този площад. Едно голямо знаме и една гола ливада. Кой да се сети, че точно зад гърба ми е сградата от всички снимки 🙂 . В тоя пек изобщо не ми се обръщаше в тая посока. Разходих се по площада. Улицата, която минаваше през него, беше затворена. Дали заради деня, дали по принцип, не разбрах. Един еднозъб индиец ме помоли да го снимам с доста сериозния му фотоапарат. Естествено снимах го, след това той реши, че трябва да си направим селфи и свойски ме прегърна. Нещата излязоха от контрол когато почна да ме мляска по бузата. Побързах да се отскубна и да си продължа обиколката. Явно ми вървеше да снимам хора или изглеждах благонадеждно, защото на сянката, където се спрях да разгледам пътеводителя, още няколко човека ме помолиха да ги снимам 🙂 .
Насочих се към китайският квартал и намиращият се до него централен пазар. За щастие се оказа, че това е закрит пазар и вътре беше приятно хладно. Пообиколих, напазарувах сувенири и хапнах шоколадова курабийка с макадамия, която определено си струваше астрономическата цена. След това излязох отвън, където се намираха повечето щандове за храна. Така и не си харесах нищо, но влязох в нещо, което величаво беше титулувано ресторант.
Влизайки "вътре", се опитах да разбера как да си поръчам. На стената имаше голям плакат с меню, в средата на помещението имаше двама готвачи, които сипваха на хората, които явно си поръчваха чрез сочене с пръст. Докато се опитвах да разбера какво да правя, към мен се приближи едно джудже, настани ме на една маса и ми донесе меню. Да, да знам, че сега една камара народ, ще избухнат, че джудже е обидна дума, но нека всеки се чувства обиден или не от предното изречение както му идва отвътре.
Според Интернет, това което съм си поръчал би трябвало да е салата, но можело да значи и миш-маш, в смисъл на объркани разни неща, не на конкретното ядене. Пилешко, пържено тофу, май пържен хляб, някакви зеленчуци и варено яйце, полети с приятно пикантен сос. Излапах си всичко с най-голям апетит и се нахраних доста добре. Време беше за китайския квартал.
Слънцето препичаше доста здраво, а от обичайните следобедни облаци още нямаше и помен. Основна забележителност в района е индуистки храм, чието име няма да се опитвам да пресъздам. До него пък има китайски храм, чието име не разбрах. Снимах и двата отвън. И двата изглеждаха като места, на които хората идват да се молят, а не като туристически атракции, в които такива като мен имат работа с фотоапаратите си.
И така, жегата беше убийствена. Минах транзит през китайския пазар в търсене на място където да поседна. Най-накрая успях да намеря няколко пейки под едно голямо дърво. Намерих се местенце межеду хората, които явно бяха там със същата цел. Реших да се насоча към кулите Петронас. Да, същите ония от една камара филми. В основата им има голям мол и се надявах да седна да си почина в някое кафе.
Речено, сторено. Натоварих се на метрото и скоро бях там. В този мол имаше изненадваща липса на кафета и места за ядене. Може и да имаше някъде по по-горните етажи, но не и там където търсих. Най-накрая седнах в една сладоледаджийница, където си поръчах сладолед за пиене. Това се оказа учудващо добра идея. Няколко топки ягодов сладолед, разбити в шейкър, заедно с ягодово сладко и топка не разбит сладолед. Аранжирани в бурканче с дръжка. Снимката я има в Instagram.
Тръгнах да търся откъде започва обиколката на кулите. Влизах от тук, влизах от там. Все не мога да го намеря. Накрая намерих една скрита табелка, в края на едно огромно фоайе. Слязох по един скрит ескалатор и се озовах на правилното място. Добре че в пътеводителят пишеше, че е в мазето, че с тоя късмет щях да се кача първо по всичките етажи, преди да проверя мазето.
Имаше свободни места за след 40 минути. Взех си въз скъпият билет и зачаках. Около 15 минути преди часа от билета започнаха да ни викат по уредбата. Раздадоха ни разноцветни карти, че сме гости на кулата и след проверка на багажа на рентген ни пуснаха вътре. Цветните карти се използват за "управление" на биологична единица. Един "цвят" се събира точно в асансьора да горните етажи. После на връзката между двете кули, на наблюдателната площадка и на сувенирния магазин този цвят се използва за да има ред, кой накъде отива и колко време е стоял.
Асансьорът е много бърз и ушите пукат здраво. Имаше една жена, която явно имаше проблем да изравни налягането, въпреки, че друга жена ѝ обясняваше какво да прави. Но при скорост два етажа в секунда, не е чудно, че стават такива неща. Вместо традиционните огледала, асансьорът имаше симулация на пейзажът отвън. Струва ми се, обаче, че симулацията се движеше по-бавно, отколкото би трябвало ако беше наистина 🙂 .
Приключихме обиколката, обиколих целият мол докато намеря правилният изход за метрото и се прибрах по малко по-обиколен път. Реших да мина през централната гара, за да си купя за вечеря от пилето на 4 Fingers. Взех си за вкъщи, натоварих се на монорейла и се прибрах по вече познатия маршрут.
Снимки и днес няма да има. Утре летя на обратно. Полетът ми е някъде след 20 часа. Предполагам, че ще напусна хотела в последния момент, ще оставя багажа и ще се разходя за няколко часа. Или пък може да изляза по-рано. Пътят до летището е бая и ще трябва да го планирам, за да не стоя прекалено много там.
Оставете отговор