Днес си направихме труда да се качим пеш чак до замъка на принца, но той нямаше желание да обядва с нас и се наложи сами да си намерим място за ядене 😉 . Още на влизане в държавата не се почувствах особено добре дошъл. На границата ни отбиха в страни от основния поток само за да ни погледнат набързо паспортите, при това дори не си направиха труда да погледнат всичките. Сигурно им се видя странен номера на колата или нещо такова.
Иначе, не тръгнахме особено рано. Намираме се съвсем близо до границата, а и домакините ни бяха предупредили, че няма кой знае колко много за разглеждане. В късната сутрин имаше значително количество трафик. И естествено – ремонти. Наложи се да заобикаляме един такъв, но навигацията бързо намери пътя обратно. Нещо объркахме бройката на изходите на последното кръгово и вместо да стигнем да паркинга, който ни беше целта, се набихме на един паркинг, който изглеждаше доста частен. Реших да се направя на ударен, паркингът беше прекалено празен. Нямахме проблем с това решение, следобеда, като вземахме колата, паркингът се беше понапълнил, явно хората бяха почнали да се прибират или пък и други туристи бяха спрели там.
Оказахме се в идеалния център на града. То град е малко силно казано. Вадуц има едва около 5 000 жители, ще рече, че е по-скоро голямо село, отколкото малък град. Минахме през туристическата информация, за да се сдобием с карта. Посъветваха ни да се качим до замъка, в който не може да се влиза, защото принцът на Лихтенщайн си го ползва като къща, но пък имало добра гледка.
Закатерихме се по тоя ми ти баир. Много стръмна пущината му. Добре, че по пътя имаше диви ягодки, че да се подкрепим. То ягоди имаше много, но плодове, не толкова. Кристиян отказа дори да опита, толкова по-добре за мен, не бях първият турист минаващ от там и намерих само 2-3, при това едната я изтървах и не можах да я намеря в храсталака.
В горната част на пътеката бяха наслагали информационни табели за държава и принца. Написани бяха на три езика, но английският беше малко счупен. Звучеше като буквален превод от някакъв друг език. Не всичко беше особено интересно, но пък таблата предлагаха удобно извинение за почивка 🙂 .
Гледката от върха си заслужаваше цялото това пъхтене. Както вече казах, в замъка не може да се влиза. Принцът наистина живее там. Предполагам, че отвътре обзавеждането е малко по-модерно от това отвън, където замъкът си е типична средновековна крепост.
Слязохме надолу и затърсихме място да ядем. Първоначално, телефоните се бяха вързали с някакъв швейцарски оператор, но бяхме успели да намерим друг, който предлагаше европейски роуминг. Бърза справка с Интернет показа, че освен ресторант с една звезда Мишлен, наоколо няма кой знае какво за ядене.
В резултат обядвахме на една пицария, в която освен цените, всичко беше страхотно. Ние със Жоро заложихме на пици, първоначално не ми се ядеше пица, но от масата зад мен ме лъхна такъв добър аромат, че не можах да се концентрирам в избора на нещо друго. Деница се опита да си поръча бургер, но вместо да каже – “ами като ей на ония човек” си поръча от менюто, в резултата и донесоха сандвич, от който тя май остана доста доволна. Странното беше, че нямаха никакви маркови напитки. Колата беше някакъв немски фалшификат, който си беше съвсем ОК. Криско пи студен чай, който също не беше от някаква известна марка и нямаше плодове вкусове а само стандартните зелен и черен плюс някакви аромати (май неговия беше с мед и лимон).
След обяда се насочихме към старият мост, който прехвърля Рейн и влиза в Швейцария. По пътя спряхме в безплатния музей на марката. Предполагам, че някой филателист може да прекара няколко часа там, но на мен ми се губеше идеята да дърпан от стената пана с марки и да ги разглеждам. В магазина към музея се продаваха комплекти марки от различни години. Повечето цени ми се сториха астрономически високи. Докато аз се дивях и маех на марките, Деница, Жоро и Криско прелетяха през този музей, че и посетиха галерията с модернистично изкуство на горния етаж. Аз тактично реших да го пропусна това.
Времето нещо се беше смрачило и решихме да се насочим директно към моста, и да гледаме катедралата на връщане. Оказа се, че туристическата карта дава леко грешна представа за маршрута и съвсем грешна за разстоянието. Аз разстоянието го бях проверил на телефона, защото начинът, по който беше нарисувана цялата работа ме накара да се усъмня, но не бях погледнал къде точно е моста. Това се оказа добра идея, защото се натъкнахме на парк с доста удобни храсчета, точно когато Кристиян каза, че определено се нуждае от храстче. Защо не ни каза десет минути по-рано, когато бяхме в непосредствена близост до доста по-модерни открития на цивилизацията, така и не разбрахме.
И така, без инциденти преминахме по моста. По пътя бяхме срещнали доста колоездачи, което се очакваше, защото навсякъде имаше табели, че това е някакъв вело-марширут. Освен това срещнахме и една ездачка, но не коло-, ами на традиционен кон. В моста имаше доста “следи” подсказващи, че конят най-вероятно е дошъл от Швейцария или поне е ходил до там. Гранични проверки или пък граничари – йок. Само табела на средата на моста, указваща в коя държава се намира в коя посока. За съжаление, доста вандали се бяха разписали върху табелата. Не видях надписа “български туристи бяха тук” дето се пише с три букви, но и не гледах много задълбочено.
По обратния път посетихме катедралата, успяхме да намерим отворена врата чак на последната стена, която посетихме. Стъклописите изглеждаха странно кубични и разкривени. Всъщност, не знам какво точно прави една църква катедрала. Тази беше с размерите на нормално голяма, за размерите на градчето, църква. Предполагам, че няма нищо общо с размера на църквата, а е по-скоро обвързано с ранга на църковните служители.
По път за колата минахме през центъра. Деница имаше доброто желание да ни черпи сладолед, но се оказа, че не приемат карти, а ние така и не бяхме намерили банкомат, за да изтеглим кеш. Навсякъде приемаха и евро, но Деница беше видяла, че курса не е особено изгоден. Решихме да пропуснем сладоледа и се натоварихме на колата.
Стигнахме бързо до границата, но непосредствено след това влязохме в адско задръстване. Така и не разбрах от какво точно беше причинено. Само разбрах, че и австрийците не са стока като шофьори. Влизания в насрещното, никаква толерантност, един щеше да ме отнесе, като се опитвах да се престроя с доста бавна скорост, защото бях объркал лентата. Вече бях наполовина в другата лента, а ония не намалява. Накрая дадох газ, а ония взе да ми мига с фаровете. Явно спасяваше света, та не може да намали като има препятствие на пътя. А цял ден гледахме как колите в Лихтенщайн ни оставят огромно място пред пешеходната пътека, а и самите австрийци дори не влизат в средата на кръстовището когато правят ляв завой. Абе, странна работа.
И така, заредихме с провизии на един Lidl, прибрахме се, хапнахме и сега Жоро мисли да гледаме мач на по бира. Утре ни чака около 7 часа път, но ако имаме късмет с трафика мислим да спрем в Генуа за бързо разглеждане на аквариума.
Оставете отговор