Ето и втората статия, не забравяйте, че преди нея има още една, която пуснах преди минути.
Още един ден бе Интернет. Тази вечер се върнахме в Куско и Интернетът тук съвсем е умрял. На рецепцията вдигат ръце и казват, че нищо не могат да направят, дано поне утре се пооправят нещата. Но както и да е, нека забравим битовизмите и да се върнем на съществената част.
Станахме доста рано, за да можем в пет и половина да сме на спирката на автобусите за Мачу Пикчу. В хотела даже бяха приготвили закуска, но на нас не ни се ядеше толкова рано. Въпреки, че отидохме на спирката към пет и двадесет имаше огромна опашка. Явно доста хора са решили като нас да се качат в първите автобуси. Оказа се, че билети не се купуват от автобуса, а от каса, която е малко в страни. Успяхме да се сдобием с ценните хартийки преди да дойде нашият ред да се качваме.
Изкачването става по един виещ се като змия черен път. Само завоите са павирани – предполагам, за да не бъдат отнесени при първият дъжд от минаващите автобуси. Пътят е широк горе долу колкото единият автобус, като тук таме има уширения за да се разминават автобусите. На входа на Мачу Пикчу ни очакваше дълга опашка от качилите се преди нас. Най-странното беше, че имаше хора, които бяха успели да се качат по стълбите в този ранен час. Изкачването по тия стълби трае около два часа, т.е. тия хора трябва да са тръгнали около четири, за да стигнат по същото време като нас. Според мен тия хора са откачени, при положение, че ги чака поне половин ден обикаляне из руините, да се бъхтиш два часа допълнително, аз не виждам смисъл в това.
Влязохме бързо, входът се намира в ниската част на руините и веднага след него следва изкачване. Има зададена посока за обикаляне на града или по-точно има няколко пътя. Единият е основен и отива към входа на планината Wayna Picchu, това е една от двете планини обграждащи Мачу Пикчу, за която се плаща отделен вход. От основния път има някой отклонения и вариации. Вторият маршрут е от входа на Wayna Picchu към изхода на града. На местата където двата пътя се срещат или доближават има охрана, която не дава да се връщаш или да минаваш от едното отклонение в пътя към другото. Принципа не ми стана съвсем ясен, но така не можах да посетя всичките храмове в долната част на града (имах време, но получих страхотна крампа в бедрото на последните стълби преди изхода и реших да не се връщам отново назад, за да избегна повторното катерене).
Освен тези два пътя има и т.нар. алтернативни маршрути. Те са няколко и водят към отделни забележителности, които се намират встрани от основния град. С Тони поехме по един такъв алтернативен маршрут (малко по погрешка, но накрая си струваше). Тръгнахме към Портата на Слънцето. Това е входът на града от към пешеходният маршрут Inca Trail. Доста вървене и качване нагоре си е. По пътя с Тони решихме да се разделим, аз се катеря по-бавно, а той слиза по-бавно и преценихме, че е по-добре всеки да разглежда със собственото си темпо. Аз се колебах дали да продължавам нататък, но накрая все пак реших да я стигна тая порта. Цялото бъхтене си струваше усилието. По пътя многократно се отварят страхотни гледки към града, а някой от класическите снимки на Мачу Пикчу, които са познати на всички, са правени точно от там.
Връщането назад по същия път не е много забавно, но моментите, в които по тази странична пътека няма други хора и наоколо е само дъждовна гора са супер. Всъщност това е пътеката, по която в ранната утрин можете да срещнете втората група откачени тръгнали към Мачу Пикчу. Това са хората решили да правят еднодневен или тридневен преход, след което ако ги държат краката да разгледат града. А ако можете да повярвате, един такъв питаше гида си, дали може да слезе по стълбите вместо да вземе автобуса надолу (предполагам не заради $10, които струва еднопосочният билет). Е гидът му отговори, че си е негова работа, но по-добре да си вземе автобуса.
Докато се върна в главната част на града, и вече беше фрашкано с хора. Това ме кара да мисля, че лимитът от 2500 човека е въведен не само за да се запазят руините, но и от съображения за безопасност, Много от пътеките са стръмни, и необезопасени. Всъщност наличието на дървени перила е направо рядкост, има ги тук там, предполагам на места, където са ставали прекалено много инциденти. Терасите не са обезопасени и човек може да се бухне долу без особено усилие ако не внимава какво прави. След като заваля дъжд положението се утежни още повече, камъните станаха хлъзгави. Вечерта видяхме на влака да се качва момиче с шина на коляното, така че опасността е съвсем реална.
Както казах, заваля дъжд, и преди това си имаше мъгла, т.е. облаци, но като заваля стана съвсем неприятно. Пред входа на комплекса предприемчиви местни продаваха дъждобрани, ние си бяхме съоръжени преди това, но много от хората не бяха така добре подготвени. Най-силно впечатление за липса на подготовка беше една рускиня с дълга зелена рокля влачеща се по земята, Обиколката в града си беше стандартна, следвах стрелките, и от време на време се спирах покрай групите с гидове (които си предлагат услугите на входа), за да се заслушам за нещо интересно. Така успях да видя живото растение кока (тук очевидно отглеждането на растението не е незаконно, иначе няма как да има чай от кока, бонбони от кока и кой знае още какво). Малко преди да изляза спря да вали, а след обяда докато чакахме влака, вече в селото, даже изпече слънце 🙁 .
С Тони се срещнахме на изхода и слязохме надолу, да хапнем, обменим пари и напазаруваме сувенири. Станали сме доста добри в пазаренето, сигурно пак ни прецакват, но няма как. Стана ми много смешно, когато едно момиче, не знаеше за колко да ни продаде една статуетка. Първо отиде да пита някой, после ние започнахме да се пазарим, накрая след като ние си “тръгнахме” тя отиде до съседната сергия да пита колко струва това и чак тогава ни догони, съгласна с нашата цена. Последваха няколко часа безцелно висене на гарата, докато чакахме влака си.
Връщането с влака също беше забавно, освен храната имаше някаква шоу програма с някакъв маскиран тип имитиращ някакъв ритуал, а след това имаше модно “ревю” на продукти от вълна на алпака (с цел продажба). Както и на отиване, имахме интересни спътници, така че трите часа се изнизаха относително бързо.
Съдейки по скоростта на Интернета тук, снимките ще се появят след много дълго време.
Оставете отговор