Уф, не трябва да ме пускат с фотоапарат в музей. Пак направих над 400 снимки и сега има да се качват сто часа. Планът ми за деня беше да посетя Националния антропологически музей (Museo Nacional de Antropología). Речено, сторено.
Бях там около 10 часа и вече имаше опашка за влизане в сградата. Опашката се създаваше от пропускателния режим, при който всякакви телефони, портфейли и раници трябваше да минават отстрани на метален детектор, на който никой не обръщаше внимание (например защото самата охрана те бута да минеш по-бързо, вместо да си дадеш портфейла). Според охраната, раницата ми била много голяма и се наложи да я оставя в гардероба, заедно с бутилката вода. А в единственото кафе в музея малката вода струва около 3 пъти повече от голямата вода в магазина. Наздраве.
Но нека се върнем по в началото. Сутринта си бях наумил да видя каква е закуската, която продават в хотела. Искаха ми 140 песос за блок масата и не можело да я пиша на сметката на стаята. Е, не, благодаря. Излязох навън. В близкото заведение, където знам, че продават храна, имаше човек, но нищо не светеше. Храна нямали. Хм, или ток нямаха или готвача още не беше се появил. Намерих пекарна, купих си хляб, от близкия Oxxo си набавих някакво жълто сирене с вид (пък и вкус) на кашкавал и малко шунка. Даже си взех “пръчка” масло. Може би трябваше да взема от другия вид масло, на този пише, че е без сол, предполагам, че другото беше със. Цената като в ресторанта, само дето хляба е за две яденета, а кашкавала, сигурно, за четири. Пък той е най-скъпото.
Надлежно закусил се отправих към автобусната спирка. В така наречените “метро” автобуси не можеш да си купиш билет. Трябва да имаш карта. На всяка спирка има автомат за карти, но от никъде не можеш да си купиш карта. Само могат да се презаредят. През деня проверих три спирки, и от автобуса видях на поне още няколко, че бутона за купуване на карта просто го няма. Както и да е, возих се гратис. Шофьорът се опитваше да ми обясни как да си купя карата, но нещо не се разбрахме.
И така, слязох една спирка предварително, просто за да се разходя в парка. Лесно намерих музея и скоро се сдобих с билет. При цена на билета 75 песос ми се правиха на интересни и не искаха да развалят банкнота от 500 песос. Тия трудно ги развалям, а банкомата ми ги напуска много. Викам си, чшшш, тука няма да ви мине номера. Нямам по дребни (имам), кредитна карта – не (искам да си разваля парите бе). Накрая, човека си отвори чекмеджето и ми върна.
Няма да ви разказвам къде какво има в музея. Ясно е, че има доста по-голямо разнообразие на културите, от колкото сме свикнали да мислим в Европа. Долният етаж съдържаше пред-християнски култури, като от повечето зали можеше да се излиза в двора, където имаше модели и реплики на разни значими места. Вторият етаж беше посветен на местните култури след навлизането на християнството.
Краката още ме боляха от предните два дни и си вземах чести почивки на многобройните пейки пръснати из музея. Към три часа успях да се измъкна от музея. Като видях опашката за билети и косата ми се изправи. Странно, но отвън опашката не беше по-дълга от сутринта.
Отвън беше истински панаир. Успях да наблюдавам “индиански” танц (има го в Instagram, но повечето е само в историята), въртене с главата надолу от доста голям стълб (и двата пъти не бях на подходящо място да снимам) и да хапна местен сандвич. Много забавно ми написаха името на бележката, още по-забавно, че така и не можаха да го прочетат 🙂 .
Насочих се към другата част на парка, в който се намира музея. Надявах се на по-голямо спокойствие, но там се беше изсипал целият град. В края на краищата си намерих спокойно ъгълче, разбирайте, с хора, които не вдигаха гюрултия. Изпланирах си маршрута за връщане. Исках да мина покрай ловкинята Диана (Fuente de La Diana Cazadora), която си ловуваше нещо от един фонтан и през Ангела на независимостта (El Ángel de la Independencia). Трябваше да стигна до Walmart, защото опитите ми да намеря нещо против слънце до сега бяха неуспешни. Още на път за парка, забелязах, че движението на коли е спряно. Телефона потвърди моето предположение, автобусите в тази отсечка не се движеха.
И така, очакваше ме 5 километрово ходене. Странно, но още щом тръгнах да се движа консистентно, без да спирам през 5 метра и краката спряха да се оплакват чак толкова. Естествено, успях да изляза от грешния изход на парка. Върнах се и скоро се наложи пак да гледам картата. Накрая, реших, че картата е глупава и тръгнах към Ангела, който се виждаше в далечината.
Булевард Paseo de la Reforma се оказа приятно място за разходка. От едната му страна имаше широка пешеходна зона. Пресичането на улиците е малко хазартна игра, но като гледаш да си в група, нещата работят. Минах покрай двете си цели и с помощта на навигацията завих на правилното място. Видях отделената спирка на “метро”-автобусите, те се движат само в бус ленти, в които дори другите автобуси не могат да влизат.
Опитах се да си взема карта, за да си спестя последните 2 km, но и тук не успях. За съжаление, тази спирка беше с бариери и и нямаше как да мина без билет. Тъкмо се бях спрял на една сянка да си наглася обратно навигацията за ходене и към мен взе да се приближава някаква, да ме поздравява на английски и да ми подава ръка да се здрависаме. Антенките ми щръкнаха и вътрешният ми глас глас каза махай се от тука. Не знам защо, стори ли ми се или не, дали видях друг човек с нея или не? Веднага запалих с бърза крачка право срещу нея. Трудно е да бръкнеш в джобовете на някой докато се пазиш да не те блъсне. Не знам, просто ми се струва извън нормалното поведение на хората тук, да те заговорят на английски, прекалено приятелски. Повечето навлеци, тук, те заговарят на испански и бързо губят интерес като им кажеш че не говориш испански (особено пък като им го кажа на български 😉 ). А и е съвсем невероятно някой да се опитва да ти се натресе когато изглеждаш зает, примерно си бъркаш в телефона.
Без повече премеждия стигнах до Walmart-a. След доста обиколки намерих кремовете. Тук факторите са два – никакъв и 50. В смисъл, имаше фактор 4, фактор 15 и 50. След още малко оглеждане, намерих марката която търсех. Там имаше жена, която явно се опитваше да рекламира нещата. Не исках да я разочаровам, че нямам нужда от услугите ѝ и я оставих да разказва (на испански) колко са добри кремовете. Тук имаше и по-малък фактор – 30, но с бронзиращ ефект, допълнителна химия не ми трябва. Взех си овлажняващата версия, че след днешната разход кожата ми съвсем беше изсъхнала. Запасих се с вода и си взех шунка за вечерята.
За утре нямам конкретен план. Не ми се рискува с Теотиуакан (Teotihuacan) точно на Великден. По принцип е отворен, но транспорта може да е по-труден. Мислех да ходя до голямата катедрала за великденската литургия, но съм прекалено уморен да се мъкна по нощите. Най-много да изляза да видя дали има нещо в църквата през улицата. Там службите са в една палатка до входа, ако се съди по външния вид на камбанарията, вътре е опасно. И е буквално срещи входа на хотела.
Оставете отговор