Около Кърджали и Хасково

Тази година беше малко постна от гледна точка на обектите от списъка със 100^те, но ето, че се появи повод да се разходя малко из Родопите и да събера още няколко печата. Майка ми организира празнуването на рождения ден на сестра ми на кънда в дивия у някакво село Ягнево, близо до Златоград. И така, в петък, официален ден на майстора, тръгнах на път. Трафик колкото си искаш. Почти не съм стъпвал в дясната лента на магистралата. Чак като слязох на Марица, можеше да се кара нормално. Много харно нещо били това адаптивните фарове, кеф ти дълги, кеф ти къси, само си превключва.

Но като отворих въпроса за колата. Тая японска електроника не е правена за нашити пътища. Малко да я раздрусаш и почват да святкат разни страшни предупредителни светлини. Първо, след едни дупки, ми светна лампата, че имам мека гума. Само дето всичките гуми си бяха номинални. После, след един борун ми засвятка в червено, че системата за наблюдение на сляпата зона не работи. Рестартирах и се оправи, после тествах и си работи. Японска му работа. Те сигурно тестват лунохода на пътища като нашите.

Но да се върнем в хронологията. Стигнах по живо, по здраво. Доста съмнителна дейност се въди из тия земи. Спрели коли по кръстовища, посред нощ, кога със светнати фарове, кога не. Добре, поне, че през нощта няма крави по пътя. Защото през деня са основно препятствие. Освен това са хитри, винаги стоят преди знака за животни на пътя. Дебнат гадините, подозирам, че са хищни и само чакат някой шофьор да се блъсне в тях, за да го разфасоват 😉 .

И така, ударих му един сън, а на сутринта, след като закусихме, се насочихме към №25 град Кърджали – Перперикон или както е написан на сайта на обектите – Хиперперакион. Точно на път за там се случи първия проблем с колата, който описах по-горе. Преди това, за малко да ни изчаткат челно. Тия с румънци, дето са тръгнали към Гърция, хич нямат акъл в главата. Тръгнал да ми изпреварва колона на завой. Успях да набия спирачки и да се разминем, ама тоя не беше единственият, само най-опасният. Перперикон не го намерих за особено интересен. Дори като подадох ухо към една групичка с гид. Камъните са си камъни. Единственото нещо, което ме впечатли беше каменното стълбище. Моят съвет – не ходете там ако пече. Изпекохме се зверската, а нямаше и 30 градуса. Пече отгоре, пече напечения камък, като във фурна.

Следващата ни спирка беше №25а град Кърджали – Регионален исторически музей. Навигацията ни закара откъм гърба, нищо, че пред главния вход имаше голям паркинг. Сградата е доста голяма и веднага ни направи впечатление, че е правена за нещо различно от музей. Оказа се, че е правена за медресе, т.е. мюсюлманско духовно училище, но никога не е функционирала като такова. Доста странно за музей, входът е заключен и се влиза само след позвъняване. Вътре не дават да се снима (искат пари, въпреки, че на табелката отпред нищо не пише за това). Една от уредничките ни вървя през цялото време по петите. Уж, за да можем да я питаме въпросчета, но беше доста досадно. Според мен си търсеше повод да ни поиска такса за “беседа”. Освен нас в музея бяха един местен левент и приятелката му. Засякохме се в една стая, където уредничката държеше да ни покаже една статуя на Аполон, която била копие на такава от музея в Стара Загора. Уредничката вика – “вижте Аполон”, а левента отговаря “ето ме къде съм” 😉 .

Разгледахме музея и отидохме да си вземем печати и марки от близкия сувенирен магазин/информационен център. За резил, забравихме да си платим марките. Явно ни беше напекло слънцето. Бяхме изгладнели и с помощта на навигацията открихме центъра на града. Хапнахме в първото изпречило ни се заведение. Храната беше добра, пържените картофи от истински картофи, само десертите не бяха кой знае какво. Направихме малка разходка из града и след набег над един хипермаркет (вода, торта, алкохол и безалкохолно, даже си намерих капачки за вентилите) се насочихме, смело, към следващия ден.

След като се наспахме, реших да тръгна по-рано. Насочих се към №72 село Александрово – Александровска гробница и музеен център. Намерих го относително лесно. Имаше голям празен паркинг. До музея се стигаше по леко нагорнище, но нищо така страшно като вчерашните баири. Вътре е доста малко. Има реплика на съседната гробница. Две три витрини, с разни дреболии и снимки от гробницата и други свещени местности в района. Посетителите бяха кът, една кола си тръгна като пристигнах и две дойдоха като си тръгвах, но съдейки по това, колко приказлива беше уредничката, това си беше цяла тълпа. Музеят е малък, но си струваше отклонението от пътя, макар че не бих го препоръчал за специална цел на пътуването. Ако човек е наблизо си струва, иначе, не мисля.

След това се насочих към №72 град Хасково – Монумент “Света Богородица”. Това била най-голямата статуя на богородица с младенеца. Внимателно го четете това изречение. Не най-голямата статуя на богородица, ами най-голямата с младенеца. Малка, но важна разлика. Не, че статуята не е впечатляваща, но си личи как са търсили да е нещо “най” и са извъртели нещата да пасват.

Снимах статуята и се насочих към центъра. Повъртях се малко докато навигацията се оправи, нещо не можа да се ориентира къде сме. После се повъртях аз, защото навигацията вика завий в ляво пък аз давам газ напред. Спрях на някакъв бивш платен паркинг, намерих къде да хапна и направих един тигел през центъра. После беж към София. Трафик колкото си искаш. На една бензиностанция някакъв тръгна да ми се репчи, що съм си бил сипвал течност за чистачки на колонката, то другаде места нямаше и след като съм си сипал нафта, мисля, че съм си в правото да съм спрял на колонката. Рекох му, че аз не бързам, а той загуби повече време да спори с мен, отколкото ако просто беше чакал. Щял, бил, да ме чака “ей там” да ме размажел. Казах му, че аз не бързам и нека ме чака колкото иска, след което си тръгнах без да бързам. Ей такива, колкото повече ми викат, толкова повече ще чакат.