Днес ни пра много сериозен дъжд, с малко гръмотевична буря, така, като за разнообразие. Иначе успяхме да изпълним главната част от програмата преди времето да се развали. Планът беше да посетим два обекта на UNESCO – Кусейр-Амра (قصير عمرة) и Ум ер-Расас (أم الرّصاص). Веднага след закуска потеглихме към първия от тях.
Това е оцелялата баня, поне доколкото аз мога да разбера, от бивша крепост, спирка на керваните по пътя на коприната. Намира се насред пустинята. До там се стига по един прав път, който прави завои, заради самите завои, а не защото това се налага от някакви външни обстоятелства. По-голямата част от пътя е доста разбита, а на всичкото отгоре ни духаше такъв страшен страничен вятър, че ми умаляха ръцете да държа волана на една страна. Не знам дали някъде по тоя път или преди това, но сме загубили единия заден отразител и вероятно ще се наложи да се разправям със застраховки. Но това ще го мисля като стигнем до там, ако го видят.
Успяхме да стигнем до Кусейр-Амра (между другото, това изписване съм го взел от руската Уикипедия защото ми се стори най-близко до това, което аз прочитам на английски) преди тълпите – пред нас имаше само една гола с група немци с гид, а след нас пристигнаха два големи автобуса. Мястото е доста малко и вътре пускат само по 20 човека (идея си нямам как ще се съберат толкова много), та извадихме късмет.
След това се насочихме към Ум ер-Расас. Навигацията ни прекара през малък планински път, по който две коли трудно можеха да се разминат. За сметка на това имаше множество боруни, които рядко бяха маркирани или означени със знак. Маковете бяха нацъфтели в планината, а и някакви други жълти цветя. Изключително красива гледка, която няма да видите на снимки, защото така и не попаднахме на удобно и безопасно място за спиране.
Стигнахме около обяд. Огромният заден паркинг, на който ние се озовахме, беше абсолютно празен. Изобщо всичко беше празно. Нямаше никой в магазинчетата, нито в ресторантчето (въпреки табелата с днешното ядене), нито в будката за билети. Всички врати, обаче, бяха отворени. Решихме да влезем и да се разходим.
От близката джамия се чуваше някаква проповед (предполагам), което обясняваше липсата на всякакви хора. Все пак днес е петък и, вероятно, в това малко селце, хората са по-религиозни и са отишли на молитва. От немай къде се появи още една групичка посетители, които някак ни бяха изпреварили. Ние тръгнахме към основната забележителност, отличаваща се по съвременния навес/покрив, където са намират мозайките станали причина това да е обект на UNESCO. По пътя срещнахме местни деца овчарчета или козарчета (по-скоро и двете), които знаех да казват “здравей” и “пари” на английски. При нас не им мина номера.
Мозайките определено разказваха някаква история или пък описваха някакъв търговски маршрут. Мотивът с лодката и рибите се повтаряше многократно, но градовете имаха различни имена. Липсата на гид ни попречи да разберем, а надписи изобщо нямаше. Щеше да е прекалено нахално да подслушваме гида на другата групичка от двама или трима човека.
Насочихме се към изхода с надеждата, че там ще хвана малко Интернет, за да си изберем хотел. Из цялото място изобщо нямаше никакъв смислен сигнал, само около входа се хващаше, но и там само се хващаше. Решихме да потеглим към центъра на града и то съвсем на време. Задаваха се доста черни облаци.
Малко след като потеглихме се наложи да спрем. Валеше прекалено силно и нищо не се виждаше по, и без това, трудния за каране път. Отбих на един широк банкет и тъй като 4G-то се беше появило използвах времето да намеря хотел. Спрях се на нещо, което се казваше “Поклонническата къща”. Намираше се точно в центъра до една от забележителностите. Причината да избера беше наличието на частен паркинг, за да не мислим къде да паркираме по уличките. Е, това се оказа точно каквото звучи – хотел към църквата, но беше затворено въпреки наличието на свободни места в Booking.
Решихме да потърсим друг хотел, вместо да се мъчим да разберем дали и кога това отваря. Намерихме място съвсем наблизо. Отново се разминахме на косъм с катастрофата, след като един откачалник реши да потегли без мигач докато друг ме изпреварваше в сипещия се дъжд. Явно и тоя път Аллах беше решил, че ще ни се размине.
Този път, хотелът имаше голяма табела на входа на паркинга си. Разбира се, пак е просто празно, кално пространство. Настанихме се и излязохме да пообиколим въпреки дъжда. За по-интересните неща тук Jordan Pass-a не важи, а искат по 1 динар на човек. Малко е дразнещо, че за влизане в църква ти искат пари, но се възползвах от това и снимах вътре – щом искат пари, значи не е място за молитва, а за търговия, и снимането си е в реда на нещата.
И православната и католическта църква си струва да се видят (хотелът ни се намира точно под католическта църква). В католическата човек може да се качи на камбанарията, но Деница се отказа на половината път и на мен не ми се качваше сам. Пък и като излязохме се оказа, че пак е заваляло.
Бяхме направили много стабилен обяд (подробно документиран в Instagram) и решихме да излезем чак вечерта, въпреки че не бяхме особено гладни. Трябваше да се свършват някой битови неща (като теглене на пари) и да посетим местната сладкарница (много важно). Вечеряхме не по-малко обилно (пак документирано на същото място), минахме и през сладкарницата и се запасихме с кюнефе и баклава, да има за през нощта.
Утре потегляме към Вади Рум (وادي رم). Нямаме нищо организирано и се надяваме да успеем да го направим на място. Уж дават, че времето ще е добро, но ще видим.
Оставете отговор