Планът за днес беше прост – ставаме, закусваме, излизаме да накупим сувенири и да обменим пари (може да нямаме възможност да го направим в близките дни) и ако имаме време минаваме през музея с мумиите. След това чакаме автобусът за Пуно да дойде да ни вземе.
Това, което всъщност се получи беше, че след закуска седяхме около час в парка на централния площад, докато чакахме магазините и чейндж бюрото да отворят, след като те не отвориха решихме да се върнем и да стегнем багажа. Платихме си хостела и оставихме багажа в клетката им за багаж, да ни чака да се върнем. Стори ни се, че платихме твърде малко, както се оказа правилно. Както се оказа, жената ни е поискала сумата в местна валута, а тя е била в долари. Разбира се, доплатихме разликата.
След като стегнахме багажа пообиколихме из туристическите капанчета, за да купим сувенири. Пробвах се да се пазаря за едни ръкавици от алпака, но и аз не успях да пробия номера с “от бебе алпака са”. Магнитите и другите неща ми се сториха прекалено евтини за да се пазаря (пробвах за един, но не мина номера). След известно търсене намерихме музея с мумиите, но за съжаление той може да се разглежда само с гид, а следващият тур тръгваше прекалено късно и нямаше да ни остави време за обяд. Като споменах обяд този път пробвахме anticuchos, които в нашият случай бяха нарязани на тънки ленти сърца на шиш, гарнирани с пържени картофи.
Последва ново мързелуване в парка, където наблюдавахме безстрашни гълъби накацали по ръцете на хората, които ги хранеха, а също така и нагледна демонстрация колко бързо ято гълъби могат да изядат пакет ориз (за сведение, не отнема прекалено много време). Върнахме се в хотела, за да се разпишем в книгата за гости и да чакаме да дойде автобусът. Докато Тони се качи да се разпише, се появи викачът на автобусната компания, цял половин час по-рано. Събраха ни на улицата заедно с още двама туристи от Германия. След известно чакане автобусът успя да си пробие път през зверското задръстване и дойде общо взето навреме.
Неприятната новина беше, че двамата с Тони едва се побирахме на две съседни седалки. Добрата новина беше, че не всички места бяха заети, така че успях да се преместя на по-добро място – точно зад шофьорът. Изкачването в Андите започва още преди да се излезе от града. В началото пейзажът изглежда като абсолютна пустиня, но в планината. Не бих казал, че тази природа е красива, но определено е респектираща.
Пътят минава през някакъв национален парк в който пасат диви викуни – това е дивия вариант на ламата. На първата спирка, която се оказа на почти 3900 m, се срещнахме на живо с няколко алпаки. Не знам дали бяха диви или питомни, но направиха голямо шоу. Гидът в автобуса ни препоръча на тази спирка да пием от местният билков чай – смесица от мента, листа от кока и още някаква месна билка. Този чай уж помагал за по-лесното понасяне на височините. Чаят имаше приятен вкус дори без захар и помогна да преглътнем не особено добрия сандвич, който ни дадоха за обяд.
След кратката 15 минутна почивка продължихме с изкачването, като спряхме още веднъж на около 4400 m. На тази височина обикновеното качване по стъпалата на автобуса кара човек да се запъхти. Духаше вятър, прехвърчаше сняг, но гледката беше удивителна. Скоро след тази спирка минахме през “най-високата” точка от маршрута. Според табелата 4525 m. Само дето в същият момента сателитната навигация показваше малко под 4500 m, при това с много малка грешка (между 3 и 5 m). Предполагам, че най-високата точка от пътя наистина е толкова колкото твърдеше табелата, но просто не е вървяло да бучнат споменатата табела в средата на нищото и са я сложили някъде, където евентуално може да се спре (около нея имаше някакви къщи) и туристите да се снимат (нещо, което ние не направихме).
За щастие от там насетне последва само спускане. Имахме късмет да видим няколко розови фламингота и дишането стана доста по-лесно. Стигнахме в Пуно на време, като вместо по обявеният по-дълъг път през Хулиака (Juliaca) минахме по директния път.
Тук въздухът е малко кът. Дори само вдигането на раницата кара човек да се запъхти. Взехме си такси и се настанихме в хотела. Излязохме да хапнем набързо и естествено реши да вали дъжд, а и е студено. Аз хапнах някакви картофи със сос, а Тони любимото му ceviche, купихме вода от един магазин за сувенири и тръгнахме по баира нагоре, но се наложи да починем още след първата пресечка, защото сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите ми. После бавно и полека се прибрахме. Стълбите са мъка, а утре закуската ни ще е на петия етаж, но се надявам до тогава да сме попривикнали.
Снимките се качват в момента, пуснал съм радиатора и мисля да си лягам.
Оставете отговор