Най-накрая ме очаква истинско легло. След 14 часа и половина полет. При това на ред точно пред аварийния изход. По принцип си бях взел друго място, но като се регистрирах не обърнах внимание, че мястото се е сменило. Щях да ходя да се разправям, но видях, че новото място е даже по-добро. На втория етаж, хем е по-тихо, хем от към прозореца има само един човек. Само дето се натресох на арабски номер. Вместо да си вземат две места едно до друго, на свободния ред пред аварийния изход, си взели мястото до прозореца за жената и място до пътеката на острова. Помоли ме човека, не вървеше да откажа. Резултата – седалката не слизаше особено надолу.
Полетът протече горе долу нормално. Първо, пообиколихме малко ОАЕ, че нали катарците още се карат с тях. После чера към Австралия. Доста турбуленция насъбрахме по пътя. По принцип, аз нямам нищо против турбуленцията. Така като ми друса и се унасям и заспивам. Ама като ти метне главата да се изтряска в подглавника и се събудиш разбираш, че ти идва в повечко. Гладък полет над Австралия завършил с доста тежко кацане.
Направих грешката да си пусна камерата от опашката на самолета по време на захода и кацането. Като взе да друса яко и взе да ми се замайва главата, все едно съм в рейс по Шипка. Картината е относително стабилна, а вътрешното ухо казва друго. Спрях си монитора, но като видях какво предстои го пуснах отново. Захождахме по диагонал на пистата. Явно имаше доста страничен вятър. Сега като се замисля, сигурно и друг път ми се е случвало, но не и в триста и осемдесятка и не докато го гледам на видео и знам какво ще се случи. Ударихме тежко пистата и направихме един два завоя докато пилота овладее машината. За разлика от българските полети нямаше ръкопляскания за успешното кацане.
Паспортната проверка мина бързо. Окаченият таван на помещението беше яко опакован с найлон. Това летище взе да прилича на нашенско. Тръгнах да минавам през митницата, но се оказа, че на паспортната проверка са отбелязали нещо по входната декларация и ме препратиха към едно огромно празно помещение за проверка. Хора, които да ги проверяват почти нямаше. Поприказвахме си, поотворихме багажа и за няколко минути успях да мина.
Взех си сим карта и тръгнах да търся гарата за влака до центъра. По едно време табелките за влаковете изчезнаха и аз излязох навън. Реших да си сложа сим карата и да се навигирам. Речено-сторено. Навигацията ме заведе до някакви стоянки на автобуси, маркирани със същата буква и номер като тези, които гуглето ми даваше. Питах един местен (с много тежък тукашен акцент) и той ме упъти към гарата.
От там насетне, нещата минаха гладко. Взех си предплатена карта, влака дойде след пет минути, едвам успях да си купя вода от машината, слязох на централна гара и реших да не се опитвам да се ориентирам в автобусния транспорт, особено предвид ремонтите, които течаха наоколо. Пък и хотелът е само на 1,2 km, и пеш отнема горе долу колкото с автобус (според гуглето). Естествено се оказа, че трябва да изкача един баир, но не се отказах дори когато ме настигна рейса, който щеше да ми свърши работа. След толкова часове на закрито ми се вървеше.
Намерих мястото доста лесно. Настаних се и след кратка почивка намерих близкия супермаркет. Имах планове да се разходя и да направя малко нощни снимки, но като излязох за храна беше почнало да ръми и реших да се прибера да почивам, току виж съм успял да се оправя с часовата разлика.
За сега снимки нямам, Интернета е малко бавен и не знам дали ще успея да кача снимките от Доха. Утре трябва да закуся и да тръгвам към летището за полета към Кърнс (Cairns). Там ще се видим със Светльо, с който ще пътуваме заедно известно време след нова година, но за това като стигнем до там.
Оставете отговор