Уф, най-накрая стигнах. Епичното 30 часово пътуване свърши. Сигурно ще питате защо точно 30 часа, нали полетите са по-къси? Моето броене обаче е малко по-така. Първо тръгване навреме за летището, а още преди това ранно ставане (към 05:30, вместо обичайното 06 и малко). След като написах предната статия трябваше да чакам чак до 02:40 за полета.
Летището в Доха е чудесно оборудвано за такива престои. Има няколко "тихи" стаи, където има специални полегнали столове позволяващи човек да си полегне. Полежах в една такава докато не ми писна. Поразходих се насам-натам, но установих, че мозъкът ми е започнал да блокира. По някое време, доста преди обявеното време за качване в самолета, отвориха портала. На този, и на някой от околните портали, няма място за чакана отвън, а само от вътрешната страна. Там столовете са разделени на групи, казват ти да седнеш в групата, която ти пише на билета.
Това е уж, за да се улесни качването, но хората са си хора. Закъсняхме с около 20тина минути. Изглеждаше, че сме ги наваксали по пътя но не би. Но пак избързвам. Още щом излетяхме си пуснах тиха музичка и съм отрязъл. Събудих се след около час, когато поднасяха вечеря. Каква вечеря е в четири сутринта не знам. Трябва да отбележа, че храната е превъзходна. Катарците не напразно се хвалят, че топ готвачи им правят менютата. Реших да ям вегетарианските макарони, просто не ми се захващаше с пилето сготвено по японски гарнирано с една хапка суши. Веднага след вечерята се разбра, защо е вечеря. Минахме на нощен режим. Загасиха се светлините и се пуснаха кепенците на прозорците.
И така, най-накрая успях да се понаспя. Не здраво, но достатъчно, за да мога да разсъждавам трезво. Установих, че всъщност харесвам турбуленцията в самолета. Особено онова чувство, че падаш, след което липсва усещането, че си спрял да падаш. Поне като друса се убива времето. Нито ми се гледаха филми, нито ми се слушаше повече музика. Пристигнахме с ония 20 минути закъснение. Бях доста напред на опашката, но поради факта, че в самолета бяха свършили имиграционните форми на английски, се наложи да се връщам и да попълвам форма.
Всъщност тия японци, нищо че са толкова технологично напреднали, си умират да пишат хартиени форми. И все ги слагат на някое забутано място. А иначе и реденето на опашка е страшно организирано. Винаги има поне един човек, който да помага и то често някой доста възрастен, явно хората като искат да се чувстват полезни, а не могат да правят друго си намират такава работа. След първата форма, дойде чакането на багажа. Оказа се, че след като сме се забавили, хората са свалили първите куфари на една страна, да не се въртят на конвейера. Един японец ми ги показа и хоп, моята чанта е там.
Естествено последва второ попълване на лист хартия. Тоя път на митническа декларация, че нямаш нищо да декларираш. Те такова шантаво нещо не очаквах. Естествено, видях му се подозрителен на митничаря (след като в Доха се падна на мен да си събувам обувките). Претърси всичко много внимателно, но и много любезно. Само за Ибупрофена беше по-любопитен, но като прочете какво пише отзад явно го позна какво е.
Смених парите на първото място, където видях. Курса беше доста прецакан, но нали казват, че тук на летището е най-изгодно да се сменя, пък и къде ще ти търся да сменям днес и утре. После се редих на още една опашна за JR Pass-a. И накрая си взех билет за Skyline-a. Това е влака дето е вдигнат във въздуха, е поне на някой места е така. Влака беше след 3 минути и падна едно тичане, че обърках откъде се влиза и се наложи да се връщам. Без малко да го изтърва заради едни дето бяха заели целия ескалатор. Скокнах във влака, питах едни туземци, дето не говореха английски, дали това е влака. Те явно познаха името на станцията и ми викат ОК.
Добре че се бях запознал с коя линия на метрото трябва да пътувам и после от станцията на къде трябва да ходя. Намерих хотела лесно. Сега трябва да извърша същото упражнение за утрешния хотел и да препакетирам багажа за по-удобно носене.
И накрая, ето малко снимки от някъде над Китай. Единственото място без облаци по целия път.
Оставете отговор