Ето, че накрая пристигаме във финалната дестинация от името на текущото пътешествие – микронации. Сан Марино е последната микро държава, която ще посетим в това пътешествие. Влизането в нея беше ознаменувано от преминаването на арка над пътя. Дори при Монако имаше някаква полиция на разклона, от който се слиза надолу, тук дори един полицай нямаше.
Иначе, сутринта тръгнахме по план от Женева, навигациите малко се измъчиха с тия ремонти и затворени улица. Кажи-речи на всеки завой трябваше да преизчисляват маршрута. Измъкнахме се от града и неусетно влязохме във Франция. Там, освен таксите за магистралите, не се случи нищо запомнящо се. Накрая стигнахме до тунела Монблан. Голям тунел, голямо чудо е това. Вече не е най-дългият в света, но и така си заслужава преминаването през него. Дадоха ми “висулка” за огледалото с инструкции кое радио да слушаме (това го пропуснахме) и какво да правим в случай на пожар. То тия 11 km са наистина много. На средата на тунела имаше даже пожарна, стори ми се, че видях поне 2 камиона вътре.
В Италия трафикът си беше доста натоварен. Въпреки това успяхме да стигнем до Болоня около обяд. В града се забихме зад един автобус, който така и не минаваше през кръстовището. Когато най-накрая решихме да го заобиколим нещо не ни стигна разстоянието и ударихме дясното огледало. За щастие и този път нищо му няма. След едно превключване на копчето за затваряне и отваряне спря да се движи свободно. А щети по боята не се вижда да има (освен олющеното от градушката).
Очаквано, този инцидент породи малък скандал. Вече съм твърдо убеден, че с Деница не трябва да прекарваме повече от седмица заедно, че започваме да си лазим по нервите. Та, поради скандала ядохме поотделно. Аз и Кристиян хапнахме паста болонезе. Оказа се, че на съседните маси са група българи от Стара Загора, ама то Италия си е като комшулук вече.
Болоня ми хареса и ми се искаше да имаме повече от 2 часа за разглеждане, но дори малкото ни време беше орязано от дългото търсене на паркинг и факта, че мястото където сме сега има рецепция само до 19 часа, а ни чакаха още доста километри. След като навигацията ни прекара по най-тесните възможни улички и успяхме да излезем от града, нямахме повече инциденти.
Намираме се в доста приятен къмпинг. Не знам защо ми не ми излизаха бунгала за 4 човека, при положение, че сме в две идентични, всяко с голяма спалня и двуетажно легло. Тъкмо малко ще си починем едни от други. Иначе, веднага щом пристигнахме, Кристиян и баща му заминаха на басейна. Наложило им се да купят плувни шапки. Не за пръв път виждам такова правило, но за пръв път чувам да се прилага. Аз останах да се охлаждам и да се поизтегна.
Вечеряхме в ресторанта на къмпинга, който се оказа на съвсем прилични цени. Ние с Кристиян ядохме пици, деница заложи на пет цаци (може и шест да бяха 😉 ) и четири скариди заедно със сериозна гарнитура, а Жоро яде някакви меса, с които изобщо не успя да се справи. На моята пица и бяха сложели камара зелении отгоре, но аз умишлено не си поръчах същата като на Кристият, който яде пицата с максимално количество месо.
Така като гледам, снимките ще са някой друг път.
Оставете отговор