Тудуп-тудуп, тудуп-тудуп, тудуп-тудуп, оказа се, че и тоя звук го има в японската железница. Естествено първо трябва да се качите на нормален експресен влак, не на влак стрела и след това да намалите силата, интензитета, и честотата на сигнала поне десетина пъти. Днешният ден беше посветен на преместването ми към Киото. Нямах проблеми със съня и станах в нормалното за мен време от 06:30. Оправих багажа, изядох си закуската и отидох на спирката на автобуса да го чакам. За това време дето чаках, щях да стигна пеш. “Туристическата” линия започва работа чак в 08:30, а на моята спирка е около 25 минути по-късно.
Както и да е, автобусът дойде, аз отидох на гарата, взех си запазено място за без пари – JR паса покрива всичко. Качих се на влака, той потегли като по часовник и пристигна като по часовник точно 136 минути по-късно. Отправих се право към метрото, да спестя километър и нещо мъкнене на багаж. Лесно намерих хостела. Доста по-зле е от предишното място, но това се очакваше. Стаята мирише на манджа, а докато проветряваш ме нападнаха комари кат врабчета. Сега ги избивам един по един, мамка им мръсна, гадини недни.
Но да се върнем към разказа. Починах си малко, почетох разни пътеводители и реших да се разходя из квартала, в който се намирам. Тук кой знае какви големи забележителности няма. Само най-голямата (или втората по-големина, данните се разминават) в света дървена сграда, кулата Киото, която не служи за нищо, освен да привлича туристи, един от храмовете, които са направили града обект на UNESCO и разбира се, самата гара.
Но нека караме подред. Бях изгладнял. В хостела има карта на околните места за ядени и супермаркети, доста, от които, са денонощни. Аз обаче си харесах нещо споменато в пътеводителя. Ставаше дума за Тонкацу – дълбоко пържени свински изрезки. Това се намира на 11тия етаж на гарата. Те т’ва чудо гарата. Значи наште молове боб да ядат. Това е не една, а две гари (на две отделни компании) събрани в едно с добавен подлез и надлез. Поне два мола (различни), 11 надземни и поне два подземни етажа, а да не забравяме и спирка на метрото. Огромната “автогара” отвън просто няма да я броим. А да, има и панорамни пътеки, “небесна” градина, поне два хотела и какво ли още не. За да може човек да се оправи в това нещо има поне 3 вида информации – на сградата, на гарата (повече от една информация) и туристическа информация за града (все пак това е основна входна точка). Общината е забранила пушенето в района, дори на открито, защото е имало много случаи на изгаряне на хора с цигара.
Та така, качих се на единадесетия етаж, намерих го това заведение, поръчах си и ядох доволно. Пържено (по-скоро панирано) свинско с яйца и лук. Чаят, тук, пък както се оказва и на много места, беше безплатен. Към яденето имаше гарнитура тяхната си туршия, която аз вече дори не си правя труда да опитвам. Вместо хляб имаше вездесъщия ориз, като се прибера не искам да виждам или чувам за ориз поне половин година. Имаше и някаква зелева салата и традиционната супа, май Мисо се казва. В този си вариант, супата имаше някаква мидички, ама много дребни, барабар с черупките. Опитах да изям место от едната мида, но за нищо не ставаше, явно са само за аромат. Какво пропускам? Да, за пръв път ми дадоха клечки за многократна употреба. Тънки, подострени, доста зор видях с тях, по трудно се хващат нещата, но меките неща лесно могат да се срежат на две, особено като са на голяма хапка.
Пообиколих още малко в търсене на един магазин за фотоапарати, за който бях чел в пътеводителя. Бях му видял табелката като пристигнах, но сега така и не го намерих, а ви казах колко е голямо това нещо. Вместо това влязох в магазин за сувенири и купих чай. Това се оказа истинско предизвикателство. Имаше десетки видове чай. Аз хабер си нямам кой какъв е. Естествено реших да не купувам от тоя дето е 70 € за 100 g. Вместо това взех два вида от най-евтиния – за хората в офиса, сори, ама такъв ще ви донеса.
Интересно, но тук до днес не бях виждал магнитчета. Магазини за сувенири бол, но магнитчета в тях – йок. Днес за пръв път видях такива в магазина към кулата. Да, ходих в кулата, да се наследя на панорамата. Аз съм световно известен с факта, че не мога да правя хубави снимки на такива панорами, да не говорим пък, че моята “сапунерка” хич не подпомага това. Клипчето с камерата също не се получи особено добре, най-вече поради липсата на талант и търпение да го направя както трябва.
Последната атракция, за деня, беше будисткият храм Хигаши хонган-джи. Имайте предвид, че транскрипциите ми, от японски, минават през латиница и са леко произволни. Според пътеводителят, това е втората по-големина дървена структура в Япония, а според една от табелите на място – най-голямата в света. А сега де!? Храмът беше затворен, не знам дали защото вече беше късно или по някаква друга причина. Тъкмо се бях насочил към изхода и правех последни снимки и двама полицаи се появиха и ме изгониха, заедно с малкото останали посетители, след което затвориха големите порти на двора.
Отказах се да ходя към Ниши хонган-джи. Този храм, който е отбелязан, по разните карти, като част от обектите на UNESCO. Времето беше взело да се влошава, пък и вероятно, и той щеше да е затворен. Така или иначе, са съвсем близо до хостела и ще имам възможност да ги посетя, и в следващите дни. Между другото, това джи явно значи храм, защото повечето от храмовете го имат към името си. Конкретно тези два храма са седалищата на източното и западното течение на някакво по-голямо течение в будизма и съответно имената им са източен храм на нещо си и западен такъв.
Тази вечер ще пропусна излизането. Хапнах някакви неща, които си накупих от магазина, а краката ме болят зверски. Утре, а и следващите няколко дни, съм в града. Нещата са доста пръснати, но пък от туристическата информация ме напълниха с камара материали за планиране на маршрути. Ще трябва да се разучава градската автобусна мрежа.
Галерия
Оставете отговор