Трябва да си призная, че заглавието е малко подвеждащо. Ще ви разказвам повече за тура на плаващите пазари. Турът започваше в 04:45, да сутринта. Събудих се доста преди часовника, този път заради болно гърло. Естествено, че трябваше да се разболея в най-неподходящия момент. Но както и да е, стегнах багажа, притеснявах се, че ще се наложи да се бърза ако тура закъснее и слязох във фоайето на къщата за гости в уреченото време.
Тура се организира от съдържателката – мис Ха и нейното семейство. Самата тя е доста “бойна” бабичка. Имах чувството, че постоянно ми се кара, но по ония загрижен начин – “абе ти що прайш глупости”, а не заядливо. Гид ни беше нейна племенница, но доколкото забелязах, има и други лодки, които също ходят на тур организиран от нея. Хората се познаваха по еднакво наплетените гривни, обици, пръстени и т.н., но за това по-късно.
Но да се върнем на историята, връчиха ми торбичка със сандвич и мини банани и друга с горещ чай (тъкмо за болното гърло), какъвто си бях поръчал предната вечер. После с израз от сорта на “давай, давай, бързо” ме изпроводиха, заедно с Уинг (това е просто приближение на името, след доста усилия тя успя да каже моето име правилно, аз, обаче, съм безнадежден случай и дори не се опитвам) и една двойка, германец и виетнамка от Германия, които чакаха отвън (предполагам, че този тур е известен и за не-гости на къщата за гости).
Кеят беше съвсем на близо и скоро се натоварихме в лодката. Щеше да е непрогледна тъмница, ако бреговете на реката бе бяха осветени от лампите на крайбрежните пътища и алеи. Опитах се да снимам лампите с форма на месечина, но, естествено, не се получи. Нищо неочаквано, нощни снимки от движеща се лодка, пък и с тоя апарат.
Подминахме по-близкия плаващ пазар, там се намират големите лодки, които са производители на стоките, които се продават. Те продават на малките лодки, които ходят да продават на дребно. Или от магазините идват с лодки до тях, за да се снабдят със стока. По-късно минахме на едно кръгче около този пазар, но определено нямаше нищо интересно в тази по-напреднала част на деня. Иначе, големите туристически корабчета, пълни с много туристи и разпознаваеми по оранжевите спасителни жилетки спират първо там, за да могат туристите да хапнат в плаващия ресторант, пълен капан.
Последва още дълго каране. Малко след изгрев слънце стигнахме до втория плаващ пазар, на който са малките лодки. Мястото е доста малко, лодките не са много и ми се струва, че тази традиция оцелява само благодарение на туристите. Хапнахме супа и пихме кафе купени от съседна лодка. Оказа се включено в цената на тура. Нашата гидка си купи кило оризова хартия, за празничните гозби (скоро идва лунната нова година, което е по-големия празник тук).
Предполагам, че по същото време купиха и плодове, защото по обратния път ни чакаха (след една “техническа” спирка) пълни чинии с диня (невероятно сладка), манго (не най-доброто, което съм ял) и “млечна ябълка” – плод който отвън малко прилича на ябълка (и може да е както зелен така и червен, точно като истинската ябълка), а отвътре е бял. Това беше нещо с уникален вкус. Явно му разбират и бяха взели най-зрелите. Между другото, това, което ще намерите при кратко търсене в мрежата не съответства на плода, който ядох.
Минахме през живописните канали. По някое време бабичката дето караше лодката извади мотора от водата и взе да гребе, докато нашата гидка се опитваше да махне рибарската мрежа, която се беше оплела около перката с една ножица. След доста усилие, перката беше освободена и продължихме с предишната скорост. А между другото, масата лодки се управляват от доста възрастни жени, особено бях впечатлен от една, с която се разминахме няколко пъти, която въртеше двигателя с крак, докато с двете ръце се набираше на греблото, което играе ролята на рул. Така и не успях да я снимам, но беше страшна работа.
След това направихме малка разходка по брега, през “фермите” за разсад на разните тропически растения. Посетихме фабрика за сладки където ни рекламираха овкусени и подсладени пуканки от ориз и бонбони от кокос. Това беше и единственото място, на което трябваше ние да плащаме, ако искаме нещо. И аз и другите двама се спряхме на бонбоните. Пуканките бяха страшно обемни и не толкова добри. А да, щях да забравя, в една от къщите покрай брега варяха оризово “вино”. То си е чиста ракия, предвид, че процеса включва дестилация. Излизало към 60 градуса.
Накрая спряхме и във фабриката за оризови нудли където “помагахме” в производството. Процесът беше стигнал до печенето на оризовата хартия и свалянето и от сача. Естествено, за да не става зян, един от работниците ни държеше ръцете, а ние практически нищо не правехме. После нарязахме една от готовите “палачинки”, беше забавно, на голямата група след нас и пуснаха двигателя на машината за рязане, но ние се забавлявахме да въртим на ръка големия маховик, за да нарежем един лист.
От тук се сдобихме с кутия пържени нудли. Естествено, опитът ми да ги полея с кокосовото масло, което беше в пликче с тях, доведе до пълно оливане на панталона, който, на всичкото отгоре, успях да скъсам при едно от слизанията от лодката. Направихме едно кръгче около големия плаващ пазар, докато ядяхме. След това дружно решихме да се прибираме. През цялото време гидката ни плетеше разни неща от листата на едно растение, което нарече воден кокосов орех. Много я биваше, но по-късно разбрах, че това се е случвало и по-другите лодки, с които са били други от гостите на мадам Ха.
Накрая на тура ни подканиха да дадем бакшиш на “шофьора”, но гидката изрично каза, че за нея няма нужда. Щом така искаш, кой съм аз да не се съгласявам. Прибрахме се в хотела, върнахме шапките и аз даже имах време да се поизтегна малко. Ето и снимките от деня (останалата част от историята продължава след тях):
По някое време слязох във фоайето, където съдържателката ме черпи чай и си полавих малко с другите гости. Докато чаках автобуса дойде някакъв доставчик на сусамени питки и мадам Ха, с доста каращ се вид, ме почерпи и една питка. После, понеже автобусът закъсняваше, звъня два ти пъти и излезе на улицата да чака с мен. Дори, като дойдоха нови хора, тя ги прати навътре да я изчакат и продължи да чака с мен.
След малко се натоварих на маршрутката, скоро бях на автогарата. Лесно намерих автобуса, но недостатък на предното място е, че виждаш точно колко откачено карат и как разминаванията на косъм с отсрещния трафик могат да се отчитат на брой в час. Почти през целия път, с изключение на един “пряк” път през меандър на реката, от двете страни на пътя е пълно с постройки и къщи. Може да са само на един ред, но са там. Трафикът е ужасен.
Все пак стигнах успешно. Отново имаше маршрутка, остави ме точно пред хотела. Докато се разопаковам и изляза и близкия пазар взе да затваря. Малко по-далечния пазар за плодове и зеленчуци също почти беше затворил. Бях решил да си взема банани, ни никъде не намерих. Английския на рецепционистката, никакъв го няма, а на карата, която ми даде изобщо нямаше отбелязани места за хранене. В края на краищата намерих една уличка с няколко колички храна. Поръчах си хрупкаво пиле с ориз. Почнах да си го ям с клечките, докато не се появи един от готвачите и само дето не ми набута вилицата и лъжицата в ръцете. После, докато си дояждах ориза, този същия, ми донесе една купа с лучена (да речем) супа и някакъв зеленчук вътре. Това съм убеден, че не беше част от менюто, но явно съм му се видял гладен.
Сега мисля да лягам. Утре ме чака ранно ставане, трябва да дойдат да ме вземат от хотела и да ме закарат до лодката, с която ще минавам камбоджанската граница.
Оставете отговор