Мислех си, че сърните не са хищни животни. Не е вярно, хищни са и тук, в този град, са на върха на хранителната верига. Е, изяден човек все още няма или поне аз не съм чул за такъв. Не знам защо, но все ми идва да напиша кози вместо сърни, така че да знаете, ако срещнете някъде из текста кози, да четете сърни. Тия сърни, тук, се въдят в парка от стотици години и през това време са загубили всякакъв страх от хората, бъркат по джобовете, пресичат неправилно (явно не могат да разпознават зеления светофар) и какво ли още не.
Но да се върнем в началото на деня. Тръгнах рано от хостела. Стигнах до гарата пеш, бях си изчерпал последните пари от картата за метрото и не ми се плащаше билетче, а имах достатъчно време. Хванах пътническия влак, който отнема около 1 час. По средата на маршрута мина някакъв кондуктор и ни пита за къде сме. Аз и няколко човека с туристически вид му казахме, че сме за Нара и той ни вика – прекачвайте се. Прекачихме се на бързия влак. Той стига с 20 минути по-рано. Само дето беше доста по пълен. Все пак успях да си намеря място, но загубих хубавото местенце до прозореца.
Стигнах доста по-рано от предвиденото. Лесно намерих хостела и си оставих багажа. Така и не разбрах каква е тая мания против ранното настаняване тук. Оставиха ми багажа пред стаята, но като помолих да си оставя лаптопа ми я отвориха и видях, че тя беше готова. Все пак не ме настаниха. Имахме уговорка със samuraika да се видим при музея на механичните играчки. Седнах в някакво кафе и хапнах паста с горещо какао, за да убия малко време. После отидох до споменатия музей.
Бях толкова захласнат, че забравих да правя снимки 🙂 . Точно пред мен влязоха група ученици и беше много забавно да ги гледам как си играят с играчките. Музеят представлява две малки стаи, в които са изложени около десетина различни играчки. Всичко е направено от дърво, плат и конци. Имаше риби, които плуваха, докато се върти едно колелце, фигурки, които можеха да се катерят по въже и всевъзможно други хитроумни приспособления. Едно от най-забавните неща беше книга-фокус. Избираш си една картинка и казваш дали е на дясната или лявата страница. Разгръщат ти страниците и пак казваш, и така няколко пъти. Обясниха ми, че използват двоична система, за да познаят коя е картинката. Доста хитро.
Точно до музея имаше шинтоистки олтар. Поисках разрешение от боговете да се настаня в сянката на арката и го получих (или поне не ме тресна гръм, което аз третирам като разрешение). Не след дълго се появи samuraika. Евала ѝ правя. Без нея щях да пропусна доста интересни места. Оказа се, че тук повечето музеи са безплатни и поддържани от общината. Не само това, но постоянно реставрират къщи в стария град и отварят нови места, било то музеи, магазини, галерии или някакви други обществени пространства.
След кратка разходка из музеите, допълнена с експертните обяснения на samuraika, от които научих доста за традиционното японско строителство, седнахме да хапнем. Ресторантчето ми дойде малко прекалено гурме. Доколкото разбрах, това би трябвало да представлява традиционната японска храна. Моето ядене беше свинско с джинджифил. Разбира се, гарнирано със супа и някакви видове туршия. Добре, че имаше достатъчно ориз. Както се оказа, ориз можело да се досипва, но аз нямах нужда от това.
И така след кратката среща се разделихме. Самурайката ми подари един сандвич, който детето ѝ не искало да яде, защото му се ядяло ориз, а аз успях да и се отблагодаря само с пакет виолетки, които стояха в раницата ми още от България. По неин съвет се насочих към една саке-рария. Или както там се нарича място където дестилират и сервират саке. Срещу малка сума човек може да опита 5 вида саке, тяхно производство и дори да си вземе чашката, като сувенир. Сакето не е нещо особено силно. Най-"сухото", както се изрази сервитьорът, беше 18%. Останалите бяха по 15% и по-малко. Цапнах пет шотчета (те и толкова не са големи чашките) и се запътих към обиколката на храмовете без да усещам някакви последствия от алкохола.
По това време, краката ми молеха за почивка и реших да им я предоставя. В парка имаше доста пейки, пръснати из дърветата. Наоколо се разхождаха сърнички, а с малко усилия близката главна улица можеше да се игнорира. Прекарах двадесетина минути наслаждавайки се на спокойствието на парка. След това купих от специалните оризови бисквити, с които е разрешено храненето на сърните. Успях да направя някой интересни снимки и да помоля да ме снимат докато стадо сърни ме атакуваше, и се опитваше да извади всичко от джобовете ми. Много са нахални, само да разберат, че имаш храна и нападат. А като свърши храната, бързо губят интерес.
Продължих към олтара Касуга тайша. Той е известен с множеството си фенери. Както от каменния вариант, така и от металния. В момента там тече 60тата ритуална реставрация. Явно от време на време го реставрират. Реших да не си давам парите, за да гледам реставрация (макар че, май била интересна) и продължих с обиколката. След още доста вървене и още една почивка в парка със сърничките стигнах до следващото светилище, което не се наемам да транскрибирам. Една от залите му имаше панорамна тераса, от която се откриваше страхотна гледка към града.
Последната спирка беше будисткият храм Тодаджи, дом на огромна статуя на Буда. Още с приближаването разбрах, че това е нещо колосално. За съжаление се оказах от най-далечната страна, спрямо входа. Нямаше как да не си го платя. Това е основната забележителност на града (след сърничките). Тълпи ученици имаше отвсякъде. Оказва се, че в момента е "сезонът" на ученическите екскурзии и затова навсякъде има деца.
Опитах се да си запаля ароматна пръчица, но не ми се отдаде. Успях само да се опаря на една от запалените. В една от колоните на храма имаше направена квадратна дупка и учениците се редяха на опашка, за да минат през нея. Налагаше се да ги издърпват, а едно по-пълничко момче доста го побутнаха докато успее да мине (или да се престраши, не разбрах кое от двете).
Излязох от човешкото стълпотворение в храма и седнах на една пейка пред езерото, намиращо се пред храма, за да изям подарения сандвич и да се полюбувам на спокойствието, докато зад ме продължаваха да се точат милионите японски деца. В езерото имаше някакъв дървен кораб, който първоначално много ме учуди. Градът е доста далеч от всякакви морета. Оказа се, че това е реплика на кораб правена по някаква програма за културен обмен с останалата част на Азия. Имало някакво символично значение, от сорта на – "можем ли в тия времена да се возим на една лодка" или нещо подобно.
Сега е време за вечеря, а за утре плановете ми са да попътувам с влак до Ига и да посетя тамошния музей на нинджите.
И така, за вечерята. Разбрах как се казва "омлета", който ядох преди няколко дни и толкова ми хареса – окономияки. Превода на това (според Уикипедия) звучи почти като отговора на въпроса "Ко ши ям?". Само дето не е "Кото има!", ами "Кото искаш." 😉 . В съставките, освен яйце, влизало брашно от ямс, което всъщност е вид цвете (предполагам корена му), нарязано зеле (не било лук) и каквото още има в заведението. В моя вариант, за тази вечер – телешко. Това всичкото ми го намазаха с някакъв сос (на соева основа, т.е. не било кетчуп), поръсиха с изсушените рибни стърготини, които ползват за подправка (това го знам благодарение на samuraika) и майонеза. Наръсиха го и с още нещо, което не разбрах какво е. Тук майонезата я слагат много хитро. Вместо шишето да има една, широка, дупка – има три, много малки. В резултат, майонезата се разпределя доста равномерно, при това без да се прекалява с количеството.
Отрицателната страна, на това да избирам заведения чрез пътеводителя, се оказа разочарованието. Не ми хареса толкова, колкото първият ми опит с това ястие, в Канадзава. Обслужването беше някак вяло, доста нетипично за тук. Самото заведение не изглеждаше никак добре, масите с подгряване в средата изглеждаха зле поддържани. В менюто се бяха появили английски преводи, а според пътеводителя такива нямало. Твърде често интересът, който появата на едно заведение в такъв пътеводител донася, води до спад в качеството. Не, че не се наядох. Не, че не беше хубаво. Просто останах леко разочарован.
Оставете отговор