Повозих се днес на влакчета. Hyperdia даваше доста сложни маршрути и още от самото начало бях решил, че ще импровизирам. След закуската тръгнах към гарата и хванах влака за Осака. Сега, Осака има две основни гари, поне доколкото аз мога да разбера – Осака и Шин-осака. За да хвана шинкансена трябваше да стигна до Шин-осака.
Влакът, в който се качих, имаше милион спирки. Гледах си картата на телефона, за да разбера кога ще дойде време за прекачване. Трябваше да сляза на гарата/спирката Теноджи и да се кача на друг влак. Времето за прекачване беше една минута, а перона отсрещния. Но кой да се сети да види тия неща предварително. Докато се ориентирам и другият влак тръгна. Бърза консултация с приложението на вече споменатата Hyperdia показа, че влакът, с който бях дошъл е най-бързият начин да стигна до моята дестинация.
И така, върнах се на влака. Стигнах до Осака и бегом към другия коловоз, за прекачване. Питах някакъв японец – Шин-осака? – той ми вика да и след 4 минути бях на правилната спирка. Опитах се да си взема запазени места, но за следващите два шинкансена Сакура нямаше. Това е най-бързият влак стрела, който мога да ползвам по тази линия. Единственият по-бърз не е включен в паса. Да де, но имаше и влак Кодама, този пък е най-бавният по линията. Спира на всички спирки. Пак се движи с над 200 km/h. Качих се на вагон без резервирани места. Влака тръгваше половин час преди Сакура експреса, но стига около половин час по-късно (на една от спирките, другият влак ни изпревари). Пък аз така и така никъде не бързам.
Качих се на тукашния трамвай, нищо общо с тези в София. Слязох една спирка по-рано, само щото в информацията на хотела пишеше, че това е спирката. Иначе, следващата спирка е с няколко-стотин метра по-близо. Стоварих торбите и заминах да търся нещо за хапване. За пръв път тук виждам главна улица, на която да няма места за хапване. Имаше само McDonalds и някакви кафенета. След известно обикаляне, видях, в един сутерен, “бар” от ония с машините. Добре, че на машините има и английски. Избрах някакво меню със свинско. Количеството месо беше доста добро, за порциите тук. Хапнах, изпих си супичката, оставих повечето зелева салата и не можах да се преборя с ориза.
Тръгнах да се разходя из Парка на мира. Снимах Купола на атомната бомба – сграда оцеляла почти в самия център на експлозията (навсякъде пише хипоцентър, което предполагам е точката намираща се под епицентъра, който е бил на 600 m над града). Парка е пълен с най-различни мемориали. Сам по себе си, никой от тях не е особено впечатляващ, но не това е целта им.
Например, един от мемориалите е посветен на децата. Вдъхновен от някакво момиче, което било облъчено от взрива, само на 2 годинки. Като станала на 11 ѝ открили левкемия и тя решила, че ако нагъне 1000 оригами жерава ще се оправи. Не е успяла, но нейните съученици нагънали останалите. И до ден днешен японските деца продължават да нагъват. Точно като минавах от там имаше група деца, които поднасяха своите жерави. Имат си някаква церемония по въпроса. Можете да я видите във видеото по-долу.
Не успях да разгледам всичко. Реших да се прибера и скрия от адското слънце. Мисля малко по-късно да продължа с разходката. Рьоканът (това е вид традиционен японски хотел, но тоя е по-скоро хостел) ми се намира съвсем близо до парка.
Следобедното излизане има както плюсове, така и минуси. Тук всичко затваря в пет следобед, само ресторантите отварят. Музеите и мемориалите остават за утре, ако остане време, защото планирам да ходя до Мияджима, един остров наблизо. За сметка на затворените неща, пък, имаше прекрасна светлина за снимки. Успях да направя някой доста яки. Минах повторно през парка и после отидох до Атомния купол, да го снимам отблизо.
Общината на Хирошима се е зарекла да го пази завинаги в състоянието, в което е бил след взрива. Около него имаше архивни снимки и ясно се вижда, че не е бил единствената сграда оцеляла в района. Но май е бил най-близката сграда. А със сигурност е бил най-красивата от всички останали. Ако някой, някога е имал съмнения, че купола е страхотен носещ елемент, тази сграда ще ги разсея.
Дойде време и за вечеря. Бях си наумил да ям окономияки. Тук е един от регионите, в които това ястие е традиционно и имали особен начин на приготвяне. Даже си бях набелязал заведениe за целта. Обаче, като минах от там, имаше опашка, отвън. Реших, че няма да чакам. Доста пообиколих, но накрая, в подземния етаж на един мол, намерих друго заведение рекламиращо окономияки по хирошимски. Влязох вътре, настаних се на бара и си поръчах нещо, в което трябваше да има свинско и сепия. Хитреците имах различни цени в японското и английското меню, ама за 100 ¥ няма какво да се спори.
И се почна едно готвене. Сипа се зеле върху плочата, отгоре се сложи нещо като питка от дюнер, но доста по-тънко. После се сипаха спагети, омесиха ги с някакъв сос, предполагам соев. Имаше лентички, които май бяха панираната сепия. След малко се добави и не-панираната сепия, която се опече на плочата. Готвача чука и едно яйце, като му проби жълтъка, не разбрах защо. Накрая падна едно голямо натискане. Смачка зелето на палачинка, сложи го върху спагетите и отгоре сложи яйцето. Заля всичко това със соса и накрая поръси обилно зелен лук. Някъде покрай всичкото това имаше и накълцано свинско и още някакви дебели спагети. Едва успях да изям всичко.
Накрая минах през супермаркета да заредя със сладки неща. Тук са големи маниаци на желетата. Взех си едно за десерт и попаднах на бисквитки Oreo, но не с бял крем, ами със зелен, а познайте де, чай. Още не съм ги опитал, мисля да оставя това за утре.
А в рьокана е малко шоу. Душа е някъде на долния етаж, но нещо не можах да го открия. Възглавницата ми е пълна с нещо, което май е ориз. А собственичката не можеше да се оправи с климатика. Добре, че успях да намеря някакво подобно дистанционно в нета и да разбера как се пуска, че беше пуснат на изсушаващ режим и в стаята беше станало жегаво. А да, рецепция няма. И да не си мислите, че собственичката говори някакъв английски.
Галерия
Видео
Оставете отговор