Хмм, друго било, вместо два дена каране да се стигне до тук за 2 часа и малко отгоре със самолета. Плюса на следобедния полет е, че няма нужда да висиш по нощите, за да стегнеш багаж. Минусът е, че стигаш късно, още повече, че тръгнахме с около 40 минути закъснение. Естествено, за закъснението нямаше никакво обяснение. Някакви от наземния персонал говореха с екипажа, е един от пътниците и по телефоните си. Накрая, без никакви обяснения, затвориха вратата и излетяхме.
Но така си ни тръгна деня. Първо, леля беше толкова изнервена от това, че синът и ще лети, че стигнахме на летището час по-рано от и без това ранното време, в което обичам да съм на летището. Нямаше опашка на регистрацията и на проверката за сигурност. Пак ми гледаха ръцете, уж гледали “всеки втори”, но аз все съм “всеки втори”. Изобщо няма да споменавам, пък, лекото засядане на Коко (брат’чеда, за който не знае) в асансьора на блока.
Инструкциите на хазаина, за това как се стига до квартирата, предлагаха твърде много опции. След кратко въртене насам натам (открих, че вървенето в случайни посоки ми помага да се ориентирам, поне толкова, колкото помага и на навигацията в телефона) намерихме пътя към метрото. В метра се ориентирам, горе-долу, и без проблеми стигнахме до квартирата, по опция, което не беше описана в инструкциите.
Хазаина е голям образ. Имат, поне, две черни котки. Апартамента не е нищо особено, има три стаи, които се дават под наем. И трите стаи са заети, но още не сме се срещнали. Хората спят по това време. Има някой странности в разпределеното – например, тоалетната е на нещо, което бих нарекъл балкон. Сградата е доста стара и сигурно е имало известен брой реконструкции от времето на нощното гърне насам.
Заредихме малко телефоните и излязохме да търсим нещо за ядене. Реших да го правим около Sagrada Familia. Опита ми да ползвам някакво приложение за целта беше неуспешен. Намерихме препоръчвания ресторант, но там имаше доста солидна опашка. Вторият ни опит, в някакво традиционно ресторантче, също се оказа неуспешен. Не можахме да се справим с поръчването. Накрая седнахме в една пицария, малко “фюжън” ми изглеждаше.
Успяхме да си поръчаме – пица с jamón за мен и мексиканска пица за брат’чеда; половин кана (реших, че е половин литър, ама изглеждаше повече) sangria за мен и кола за него. Завършихме с крем брюле за него и (домашен) крем карамел за мен и двете малко прегорели. Обявих пицата за най-добрата за годината (може и да е по-дълъг периодът).
Нямаме никакви планове за утре, а сега съм прекалено уморен за да измислям такива. Ще го мислим сутринта като се събудим.
Оставете отговор