Заглавието на тази статия трябваше да е “Доха – ден”. Чаках година и половина, за да мога да използвам това заглавие. Но като приключих с писането се видя, че има достатъчно материал за една кратка статия “От София до Доха”. Тъкмо си гледах паспорта и видях, че предишната ми входна виза от Катар е от ходенето ми в Япония. Тогава излязох на безплатния тур, още имаше визи. Сега, вече визи няма, минах си граничната проверка без проблеми, като изключим, че по навик се нахаках в транзитната зона и трябваше да пообиколя. Хора на паспортния контрол нямаше. Снимаха ме с камерата, питаха ме в кой хотел ще остана, лепнаха ми стикер и ми биха входен печат. Случвало се е да ме проверяват по-дълго на българската граница.
Пиша това рано сутринта. Отвън взе да изсветлява, а аз не мога да заспя. Не че спах особено много в полета насам. Нали беше бъдни вечер, реших да вечерям с вегетарианското предложение, след което задрямах. Имах цял ред за себе си, но турболенцията пречеше и нямаше как да се възползвам. На всичкото отгоре пред мен имаше семейство с малко дете, което непрекъснато викаше, явно това си му беше начина на разговаряне. Като дойде време да го приспиват така се разрева, че чак стюардите дойдоха да питат дали е добре детето. За съжаление полета беше кратък и скоро светнаха “слънцето”. Не знам как са ги направили точно тия светлини, но винаги ококорвам очи точно като ги светнат. Другите лампи не ми пречат, но тия дето имитират сутрешно слънце ме събуждат.
Убедих се, че персонала на катарците е много добре обучен. Тъкмо бяхме започнали да снижаваме и един човек, седящ от другата страна на пътеката, на моя ред, получи някакъв странен пристъп. Очите му бяха отворени, но определено не беше в съзнание. Стуардите се разтичаха, донесоха кислородна бутилка, извадиха аптечка (маскирана като обикновена чатна, но нали бяха до мен и всичко чувах), българката в екипажа дойде да превежда, абе професионална работа. Стори ми се, че започнахме да слизаме доста по-стръмно, а и други чух да говорят за това. Не видях линейка като кацнахме, пък и спътниците на човека изглеждаха спокойни, та сигурно се е оправил.
След като се измъкнах от паспортната проверка, оставих на някакъв таксиджия да ме “прехване”. Изтеглих пари от банкомат и се спазарих за цена. Можех да сваля още, но бях уморен и не ми се занимаваше. После в хотела установих, че не ме е таксувал твърде много над разумното. Взел ми е като за лимузина, вместо като за такси. Настаних се в хотела, малко се изоглавих с тия ключове на лампите, които не работят, но след разходка до рецепцията се оказа, че има втори комплект ключове, а първите са изключени. Взех една вана, пробвах се да дремна, но нещо не се получи и сега мисля да отида да закуся. Предполагам, че ще напиша другата статия като стигна на летището довечера или дори чак в Сидни.
Оставете отговор