След има-няма 24 часа път, висене по летища и т.под. най-накрая стигнах до Мексико. Сега е малко пред 23 часа, т.е. станал съм преди около 26 часа. Въпреки опитите ми, подремнах в самолета, така че не съм съвсем без сън, но и не съм напълно отпочинал. От толкова много седене взе да ме боли г***.
Иначе, пътуването бе беше кой знае колко интересно. Излетяхме горе долу навреме и пристигнахме съвсем по разписание в Амстердам. Bulgaria Air са се научили да правят сандвичи и закуската си беше съвсем прилична. Като се добави и задължителното шоколадче нещата съвсем се нареждаха. Не очаквах пълен самолет в средата на седмицата, но останах излъган. Явно пестят, защото коланът беше по-къс и от тия на Ryanair ;). Едвам се закопчах.
Престоят ми в Амстердам не беше достатъчен за да се разходя до града. Вместо това се шматках из летището. Голяма част беше в някакъв ремонт или преустройство, но все пак общите зони си работеха. Хапнах XXL бургер, който беше доста далеч от XXL размера, поне що се отнася до всичко друго освен самото кюфте. Майонезата с уасаби беше интересно допълнение към него.
Оказа се, че на летището има “музей”. Няколкото картини поставени там трудно могат да се нарекат музей, но все пак, нещо трябва да продава сувенирите от магазина. Картините са стари, но не очаквайте някакви шедьоври. Все пак става за убиване на 5-10 минути от времето (в зависимост от това дали четете надписите до картините или не).
И тук ни беше писано да тръгнем със закъснение, но да пристигнем навреме. Имаше един участък от пътя, някъде над Канада, където видно бяхме хванали попътния вятър – скоростта беше около 950 km/h, при положение, че през повечето време беше с около 100 km по-надолу.
Малко съм се разглезил от катарците, тук имаше избор, само, между пиле и паста (вегетарианска). Пилето беше доста добро, а към салатата вървеше “капкомер” балсамико с формата на бутилка. Обаче, някой трябва да им каже, че пакетче от 25 g чипс не е закуска. Третото ядене беше пица, а салатата към нея беше много странна, настъргано зеле като за колслоу, но пикантно и с добавени стафиди. Като цяло, храната беше средна работа. Едно добро хранене, едно трагично (чипса) и едно ОК.
Приемната зала на летището беше направена доста интересно. Вместо да оставят огромната стена празна имаше сцени от различни забележителности, които човек може да посети, нарисувани в лек комикс стил. Нещата вървяха доста бързо. Имиграционната ми форма беше попълнена. Два бързи въпроса къде ще ходя и колко ще стоя и бум печати. Само не знам защо трябваше да ми удари печата на страницата срещу американската виза, но американците да се оправят къде ще слагат печати.
Изгубих известно време да търся SIM карта. Не намерих много избор и взех каквото имаше. По-добре да се наложи да вземам друга, отколкото да трябва да се лутам тук из центъра без навигация по тъмна доба. Излязох точно на автобус, който ми трябваше, даже си взех билет, но се оказа, че тоя е в другата посока. Върнаха ми парите, а аз билета и вместо да чакам 11 минути се насочих към метрото, което уж беше по-бързо.
Метрото си е голямо преживяване. На една спирка се качи една въз дебела индианка, с три деца, едното вързано на гърдите ѝ. Взе да пее, а децата обикаляха и събираха пари (май раздаваха някакви бонбони като благодарност). После някаква продаваше кабели за телефони. След това влезе един младеж без тениска, тениската си я носеше в ръка и бее пълна с натрошени стъкла. Взе да се опира в стъклата и да прави акробатични номера из вагона. В другия влак тези неща продължиха. Един продаваше сладоледи, друг ръководства по дърводелство (които, според думите му, съдържат указния за какви ли не мебели, но ако се съди по дебелината им, не е точно така). И даже, като влязат двама в един вагон, се изчакваха всеки да си свърши търговитята (или пък тия са били заедно).
Успях да намеря изхода, който излизаше до входа на моя хотел. Предложиха ми да плащам нощ за нощ, което ме урежда, ако реша да тръгвам ден по-рано. Утре, като се събудя, ще правя плановете за деня.
Оставете отговор