Днес беше пълен ден. Тръгването от Хюе беше по план. Около 8:15 автобуса ми да вземе мен и една канадка, която беше в същия хостел. От съседния, пък, излязох още трима човека. Още час обикаляхме из града да събирам хора. Гидът ни каза, че обикновено има доста по-малко хора или поне са на по-големи групи, но днес е лудница.
Първата ни спирка беше мостът Танх Тоан. Разбира се, това е просто апроксимация на името, идея си нямам как се произнася или пише на български това. Това е някакво съвсем малко селце, намиращо се на едва някоко минути от Хюе. Не беше за учудване, че видяхме голяма група с мотори, доколкото разбрах има такива турове. Иначе, моста не е кой знае какво. Доста късо мостче, но с покрив. И някаква история за богата жена, която нямала наследници и построила с парите си мост, който поне веднъж е бил построяван наново, заради големите наводнения през годините.
Имахме само двадесетина минути за разглеждане и задоволяване на природните нужди и трябваше да тръгваме към плажа Ланг Ко. Пътят до там беше около час и се запълни със събиране на адресите на хотелите, в които трябваше да ни оставят. Оказа се, че част от пътниците са за Да Нанг но ще пътуват с нас до последната спирка и ще си търсят транспорт от там на обратно. Оказа се, че в автобуса пътува още един българин, но това го разбрах чак накрая като го чух да говори по телефона. Това обясняваше защо питаше кой е човека от България, но не и защо не каза нищо след като отговорих, че съм аз. Странно.
Спряхме на един западнал хотел, гидът твърдеше, че лятото било пълно с хора, сега просто било зима. Пътят към плажа беше преграден с бодлива тел, дървета и табела "плуването забранено". Е, не сме дошли до тук за да се съобразяваме с някакви си табели или бодливи телища. Цялата група се мушнахме под телта и се разходихме по плажа. Водата беше доста приятна, имаше вълни и малко дърпаше, но си ставаше за къпане. Жалко, че нямаше време за това и само топнах краката.
След около 25 минути потеглихме към следващата спирка. Проходът Хай Ван е бил укрепена позиция през войната. Сега там има само останки от разни бункери. Мястото, видно, е избрано заради чудесната гледка, която се открива и в двете посоки. Според гидът ни, времето било необичайно ясно за сезона и сме имали късмет, че виждаме плажа, на който бяхме преди малко. Обикновено, това не било възможно.
Отново имахме само двадесетина минути за разглеждане. Успях да мушна един зелен сладолед и да си купя някаква свръх пораснала "сусамка". Казвам "сусамка" поради липса на по-добро определение. Това е оризова хартия (май) с поръсен сусам и фъстъци и малко карамел. И по вид и по вкус прилича на сусамка. Това щеше да се окаже единствената храна, но гидът ни слезе до една пекарна и осигури оризови питки (заради глутена, сигурно) пълнени с кайма и пъдпъдъчи яйца. Оказаха се доста вкусни.
Скоро стигнахме до последната спирка за деня – Мраморната планина. Първоначално мислех, че името идва от множеството мраморни статуи, които, съдейки по магазините наоколо, трябваше да се намират из планината. Да ама не. Оказа се малко по-буквално. След като пропуснах да дам 15 000, за да се кача с асансьор (някакви си 200 стълби не могат да ме уплашат) реших да вляза в първата пещера (те са 4-5), за която гидът ни беше казал, че си струва (за часа време, който ни отпусна няма как да се обиколи всичко). Първо имаше малко стълби (това в добавка на ония 200 до горната площадка на асансьора и другите от там насетне), после статуя да Буда и зад нея изкачване по камък. Но не какъв та е камък, ами мрамор. Хубаво накапан от вода. Как да е, качих се, от тавана светеше небето, но като видях вертикалното изкачване, което предстоеше, реших, че някой мистерии е по-добре да останат неразгадани. Посветих малко с телефона, за да виждат слизащите къде стъпват и си тръгнах.
Втората пещера, от списъка на гида, се оказа доста по-лесно достъпна. Просто имаше стълби. Третата така и не я открих, а времето накъсяваше. Сдобих се с един кокосов орех и заслизах по стълбите. Даже имах време да си отдъхна няколко минути на една пейка. Такива разходки трябва да са с достатъчно време за поемане на въздух. Ето защо не обичам този вид организирани турове, на които само се бърза за някъде. Е гидът беше казал, че след 16 часа не може да ни разкара по хотелите, предполагам заради затварянето на голяма част от улиците за движение на коли.
Така или иначе, моят хотел е на остров недостъпен за автобуса, т.е. достъпен е, ама не искат да влизат там. Естествено, тясното мостче до там е супер опасно. Има нещо като тротоар, но аз по него не мога да вървя без да се удрям в колоните на парапета. Все пак, вече имам три успешни минавания.
Лесно намерих хостела, оказа се малко по-наблизо, отколкото го даваше навигацията. Резервирах си тур до близкия обект на UNESCO. Той самият център на града също е такъв обект. Резервирах си и трансфер до летището за вдругиден. И се прибрах да почивам.
Нощният пазар отваря след 18 часа и като стана това време реших да изляза. Посветих вечерта на уличната храна. Започнах с разрязана на половина багета със свинско, цялото това изпържено, т.е. пържена принцеса с кайма. После хапнах бананова палачинка, невероятно тънка палачинка, напълнена с резенчета банани, завита на правоъгълник и добре запържена в масло. Хапнах и от пържената оризова хартия пълнена със смес от месо и зеленчуци и завита под формата на тако. Накрая завърших с димящ сладолед, което се оказа нещо като зръчно, топнато нещо сладко и цветно, полято с нещо сладко-кисело и изстудено с течен азот. Лепне по езика и устните, ако бързаш прекалено.
За съжаление това ме напълни, а имаше толкова много апетитни неща – сепия на клечка, жаба на клечка и какви ли не други неща на скара, и клечка. Утре пак ще трябва да се яде на пазара.
Оставете отговор