Най-накрая да дойде времето и на интересен пътепис свързващ две точки. Пропътувах някъде 120-130 km по течението на Меконг. Сега официално съм извън делтата ѝ. Географията ми беше интересна като ученик, но никога не се бях замислял откъде точно почва делтата на една река. Ами, изглежда, че в този случай е от Пном Пен (ភ្នំពេញ) къде малко след като река Тонле Сап се влива в Меконг тя се разделя на две, по-големият ръкав си запазва името, докато по-малкият се нарича Басак.
Задълбах се толкова в темата, защото се оказа, че и Чау Док и Кан Тхо се намират на по-малкия ръкав. Той сам по себе си си е плавателна река и има защо Меконг да я наричат "могъщата". На по-широките места изглежда, че целият свят е една река и не съществува нищо друго освен нея.
Но стига лирически отклонения. Около 06:30 бях готов да напусна хотела и слязох на рецепцията. Платих си и се оказа, че едно колело с ремарке вече ме чака. Караше го един жилав дядка, който трябваше да го "запали" със затикване, че аз, заедно с целия багаж, съм над 120 kg. Скоро стигнахме до хотела, от чийто док щяхме да потеглим. В този момент се замислих, че този път напълно разчитах да ме вземат, изобщо не знаех от къде отплава лодката.
Слязох от ремаркето без да се пребия и дядката ми вика "плати ми". Ей, чшшш, казаха, че не се плаща, а на всичкото отгоре си с тениска на тур оператора. Дойде един друг, също с тениска и почна да ми обяснява, "ама той така, за него". Ааа, бакшиша го разбирам, пък си го заслужи човека, не съм леко момче.
Бях доста рано, платих си и се качих на лодката. Можех да си избирам от всички места. Настаних се до прозореца, за да мога да снимам. За съжаление след граничните пунктове двама нахалници заеха това място. Джомоляха на френски и окончателно ми затвърдиха лошото впечатление от французите. Те явно бяха седяли на кърмата, върху двигателя, където не можеш да си чуеш и мислите. Още преди първия граничен пункт (пътя от града е около час) се появи тоя и разбута момчето, което седеше на външната от тройката седалки. Родителите му го бяха оставили на вътрешната седалка, а от другата страна на пътеката беше сестричката му, хем да са едно до друго, хем да не се закачат прекалено. Имаше места, повечето средни седалки бяха празни. На детето не му се седеше сгъчкано и избяга при родителите си. След първия граничен пункт аз влязох първи и си седнах на мястото до прозореца, а тоя тип и приятелката му се настаниха до мен. След втория те бяха влезли първи и се настаниха до прозореца. Само зян го направиха мястото, даже не снимаха с телефоните.
Но да оставим тази история на страна. Тръгнахме точно навреме, но няколко минути след това спряхме в средата на реката. Така и не погледнах, но май качвахме пътници докарани с лодки от някой от по-далечните хотели. Аз се възползвах от паузата да си сложа на телефона приложение за записване на маршрута и така се получи следната карта:
Та за това разстоянието не е много точно, пък и се отчита навъртените крачки по граничните пунктове. По пътя, както казах около час, ни събраха паспортите и по $34. Доколкото разбирам визата е само 30, но другите са "такса бакшиш" или тяхната такса, все тая. Слязохме на един плаващ кей и след около 40 минути бяхме приключили, ама не съвсем. Още докато чакахме потърсиха едно момче, защото си бил пресрочил визата с един ден. Неговата теория беше, че е мислел, че е до днес, а тя била до вчера. На мен ми се стори, че се прави на тарикат, защото казваше, че и пари няма за глобата. В края на краищата един канадец му даде $20, които му поискаха.
Всички се качихме на лодката и в този момент привикаха приятелката на този образ. Нейната виза била просрочена с 15 дни. За ден можеш да се правиш на тарикат, а и да мине, но за 15, едва ли. Видях я, че си сваля раницата и си помислих, че ще ги задържат докато си платят глобата, но се оказа, че тя там си държи парите. Както и да е, след малко потеглихме заедно с тези двамата. Екипажа закичи камбоджанско знаме на носа на лодката (в добавка на виетнамското, което се вееше на една антена на покрива) и даде газ, но почти веднага "наби" спирачки. Бяхме стигнали до камбоджанския граничен пункт.
Мястото беше доста приятно. Навес с пейки, някакъв олтар, няколко различни сгради. Персонала от агенцията отиде да ни уреди визи. Само една възрастна двойка имаше предварително издадени. Доколкото разбрах, не съм бил единствения, който си е взел електронна виза само, за да реши да минава през граничен пункт, на който тя не може да се използва. Противно на предварителната информация, нещата са напреднали и снимки не се искат, директно си снимат с камера и вземат отпечатъци на всичките пръсти. Бързи, слели, сръчни. По няколко печата удрят, навсякъде пишат дати, по три пъти проверяват, накрая закърфичват (т.е. с телбодират) имиграционната карта за паспорта, да не я губиш.
Оказа се, че на момичето с изтеклата виза са ѝ задържали паспорта на виетнамския пункт. Нещо не можели да измислят каква да е глобата!? Докато ние чакахме за снимки и отпечатъци, лодката я върна, заедно с приятеля ѝ. През това време виетнамците измислили глобата – $120 долара. Според нейната версия, която звучеше правдоподобно, двамата са имали еднакви електронни визи, но тя изобщо не е погледнала какво пишат на печат в паспорта. Защо граничарят е написал 15 дни вместо нормалните 30, идея си нямам, но си гледайте визите в паспорта. Електрониката е бошлаф работа.
Най-накрая, никой не остана, никой не го върнаха и всички се натоварихме на лодката. Доста след като си бях изял сухия хляб от ония ден и останалите бисквити, а и голяма част от вафлите купени на виетнамския граничен пункт, ни дадоха включената в цената закуска. Пакет със сухари и сладки, и два мини банана. Както и малка бутилчица вода. Какво да се прави, изядох ги, после подремна малко и има няма 3 часа по-късно стигнахме Пном Пен.
Раницата ми се оказа на дъното на трюма. Недостатъка да си първи на кораба. Нарамих всичко, видях, че хотелът е на около километър и придържайки се към сенките си запробивах път през рояците пилоти на тук-тук, мотори и таксита. Настаних се в хотела и излязох да се занимавам с битови проблеми – трябваше да обменя виетнамските пари (ако съм сметнал правилно, курса не е точно лош, поне в сравнение с този на банкомата с хипер високата такса, от който изтеглих, за всеки случай). Сдобих се и с карта за телефона, но кратък разговор с нашенско изчерпа двата долара, които заредих. Магазинерката или не разбра какво исках или беше в пълно неведение колко струва международен разговор от телефона. Цената, всъщност, е поносима, около $1,5 за минута (при моите 7-8 лева). На връщане минах по друг път, та утре ще трябва да се сетя да заредя, да има за всеки случай.
След като хапнах от местната версия на нудлу с месо и зеленчуци се прибрах в хотела да отдъхна. Тук всички цени са в долари, а аз обмених донгите в риали, та сега постоянно карам хората да си използват елката. Умрях да се смея като момичето в това ресторантче не можа да сметне с елката на моя телефон и смята на ръка. Дали ги уцели не разбрах.
Вечерях в един от няколкото ресторанта намиращи се точно срещу хотела. Тук съм в съвсем централната част. Навсякъде пълно с барове, ресторанти и масажни салони. Ако се съди по рекламите на баровете и имената им, от сорта на 69, не се занимават само със сервиране на бира. Пък и половината масажни салони изглеждат като публични домове (поне след като се стъмни). Естествено, цялата тая гюрултия влиза директно през прозореца, никакви шумоизолация. Поне тук не са такива почитатели на клаксоните като във Виетнам.
Иначе, още ме мъчи настинката, но поне гърлото не ме боли толкова. За това още не съм решил какво ще правя утре. Централните забележителности са прекалено близо, за да ги пропусна, но няма да си давам зор.
Оставете отговор