Прага не е град, който човек може да разгледа за половин ден или, който човек трябва да разглежда сам. Може би първо трябваше да кажа няколко думи за полета, все пак за пръв път летя със самолет. Но какво да кажа, метафорите за това как изглеждат облаците отгоре са абсолютно банални. А разказът ми за това какви са би ви отегчил. Единствено съжалявам, че не можах да снимам едни облаци, които ми изглеждаха точно като захарен памук 😉 . Бях си оставил фотоапарата в раницата и нямаше как да го извадя достатъчно бързо. Все пак си взех поука и при следващите полети си държах апарата в джоба на сакото. За съжаление на отиване вече се стъмняваше, а нощните снимки през прозореца на самолета не се получиха особено добре (в зависимост от монитора ви може и да не се вижда нищо на тях).
Но да се върнем на Прага, ранно ставане, ранна закуска в хотела и ранно обикаляне на студените улици в търсене на адреса, който ми трябва. След това вършене на каквато там работа имах и вече е обяд. Връщам се в хотела, изпразвам раницата от повечето багаж, добре че оставям фланелата с дългия ръкав, защото после ще ми потрябва, мятам раницата на гръб и бегом навън. Естествено точно в този момент решава да вали и става доста студено, следва бързо обличане с повече дрехи, и продължавам нататък. Първият интересен обект за снимане е една църква, но точно в този момент вали доста силно и аз решавам, че така или иначе ще мина от тук на връщане.
Бях решил да ям някъде по-близо до забележителностите, и седнах на едно място, когато реших, че съм се приближил достатъчно. Всъщност бях още далеч, но не съжалявам. Ядох месо (май беше телешко) сготвено по старо-пражки (или беше чешки – трябва да си записвам), което на английски беше преведено като месо в сос от сини сливи. Това е малко като да преведеш шопска салата като салата от домати краставици и т.н. ама това си е проблем на англичаните, които не разбират 😉 . Естествено, че пих и бира. Тук се пие много бира, почти нямаше маса, на която да няма поне една малка бира. Не напразно статистиката казва, че чехите бият по пиене на бира дори германците.
И така, след обядът, слънцето се беше завърнало над Прага. Без да бързам особено и с бегъл план да обикалям Мала Страна и евентуално да се кача към замъка, и разбира се да мина по Карловия мост. Като казах Карловия мост, направи ми впечатление, че дори чехите, когато говорят на английски го наричат мостът на Чарлз. Аз лично леко се дразня от това, защо трябва да се променя името на нещо, но това е друг въпрос. Отправната точка на моите обиколки беше една църква, която моят пътеводител наименува “св. Николай”, но английската карта в него нарича “св. Николас”, а на чешкият надпис до него е нещо като “св. Микулаш” (ако уцелвам точното произношение). Вярно, че според википедия, това е един и същ светец, но я се пробвайте да попитате някой чех за тая църква (аз не съм пробвал), едва ли ще успеете да я намерите без солидна доза късмет :).
По пътят на там влязох в едно магазинче за сувенири и осъзнах, че поне за мен основната забележителност е астрономическия часовник. С малко ръкомахане и сочене на сувенирчето, което бях взел, жената успя да ми обясни, че това е от другата страна на реката. Т.е. трябваше да си променя плановете и първо да мина по Карловия мост, и може би в следствие да разгледам Старо Мнесто. Часовникът звъни на всеки кръгъл час, а последният такъв току що беше отминал, така че имах достатъчно време. Все пак минавайки покрай кулата на моста реших да попитам на туристическата информация къде по точно се намира тоя часовник. Там една “приветлива” служителка (забележете кавичките), ми обясни, че просто вървя напред. Това не е точно така, но изпитаният трик със “следвай тълпата” свърши работа.
Минаването по моста ми отне повече от половин час. Има доста какво да се снима, и като съберем това с влизането в няколко магазинчета преди това ми се наложи да отворя доста дълга крачка за да стигна навреме. Стигнах около 2-3 минути преди часа и малкото площадче пред часовника беше пълно с хора, а уж е делничен ден. Часовникът е наистина красив, но освен ако не си доста близо и точно срещу него представлението се вижда по-добре през увеличението на камерата. Разбира се опитвайки се хем да гледам часовника хем да снимам, не доведе до филм достоен за оскар, но все пак можете да видите двете клипчета малко по-долу.
И така, площада около часовника е доста интересно място, пълно е с артисти, някой облечени в средновековни носии. Като гледал колко им беше пълен калъфа от китарата, сигурно изкарват добри пари. Аз май пуснах прекалено много – 100 крони. Просто ми се струваше, че 20 са прекалено малко (всъщност не са – по днешният курс 100 крони са 7 лева и 57 стотинки), а това бяха единствените монети, които имах в мен. Но да се върнем на площада. От едната му страна са разположени няколко будки, които бих нарекъл кебабчийници или дунерджийници, само дето пекат наденички, значи сигурно са наденичонаджийници 😉 . Тази, която опитах беше доста пикантна и доста вкусна.
След площада се опитах да вървя по пешеходната обиколка от моят пътеводител, но на едно място обърках завоя. В резултат видях едни забележителности и пропуснах други 🙂 . Минах през пазар, който иначе щях да пропусна и си купих такова огромно блокче марципан, че чак оцеля до София, а който ме познава, знае, че това е сериозно постижение за всеки десерт 😉 . На връщане времето отново се развали. Изглежда почасовата прогноза, която бях гледал някъде из нета няколко дни преди това. беше точна. Тя казваше, че ще вали около 3 след обяд и наистина в 3 и 15 се изви вятър и изшупурка дъжд. Естествено, в тоя момент нямаше къде да се скрия.
На връщане към Мала Страна минах покрай националния театър, който се намира във величествена сграда, която така и не успях да снимам от хубав ъгъл (а новата сграда на театъра е някаква модернистична грозотия, която се радвам, че снимах съвсем малко). От там минах през моста Легии, за съжаление острова през, който минава този мост, беше затворен, а паркът на него изглеждаше така привличащ за почивка. Това ме принуди да спра за почивка в едно кафе, където пих ненужно скъпа вода и ядох най отвратителните палачинки, които съм ял някога, при това само с вилица и без нож, а повярвайте ми, нож си трябваше, но може би брадва щеше да свърши по-добра работа.
И така, от там по път към споменатата по-горе църква с многото имена се залутах из някакви улички, докато времето пак се чумереше. Освен това и часовникът беше взел да ходи към късният след обед. Явно беше, че няма да имам време да ида до замъка, но реших да направя част от пешеходния маршрут из Мала Страна (пак взет от пътеводителят на National Geographic). За съжаление, този маршрут е малко объркан – първо номерацията в пътеводителят ми беше объркана, номер 1 е сложен вместо 2 на картата и от там всичко отива “у лево”. Това нямаше да е особен проблем, ако рисувачът на картата се беше опитал да предаде по някакъв начин баирите, по които този маршрут върви или пък да означи малките улички, които по-подробните карти показват. А да не говорим, че ми се струва, че в този участък мащабът леко варира.
Умората вече се натрупваше, а така или инъче не смятах, че мога да отделя повече от още час за разходката. Пък и все пак имах само половин ден за разглеждане. Друго е като човек тръгне сутринта рано, почине на обяд и продължи след обяд с нови сили. Аз бях стигнал до етапа, в който имах нужда от почивка, но нямах времето. За това обратно към хотела, където да легна рано, за ранното ставане и двата полета до София.
Видео
Галерия
Оставете отговор