Днес посетих будисткия храм Пулгукса (불국사) или както го пишат братята руснаци Пульгукса, т.е. предполагам, че л-то се чете меко. Той се намира на около час път извън града, но до там ходи градски транспорт. Спирката е точно до хостела и автобусите са относително начесто.
Малко съм недоволен от хостела. Слязох около 8:05 за закуската. Очаквано имаше хляб, масло и сладко. Маслото и сладкото в хотелски пакетчета. Само дето шест човека вече закусваха и хляба беше на привършване. Гледам табелка, която моли гостите да мислят за другите гости като закусват, т.е. нарочно няма достатъчно за всички. Сложих си две филийки в тостера и си направих чай. След малко дойдоха още двама души и за тях имаше останали общо две филийки хляб. Много кофти изпълнение от страна на хостела. Малко по-късно, като тръгвах, видях, че има донесен хляб, но това надали е нахранило предните хора. Мисля, че това ще се отрази на ревюто в букинга.
И така, повозих се на автобуса и затърсих входа на храма. Надписи само на корейски. Оказа се, че съм се разминал със задния вход и вместо това съм се насочил през едно малко паркче към главния вход. Много приятно място за разходка. Хора още нямаше, за трафик да не говорим. Перфектното тихо място.
Понеделник е нещо като почивен ден за храма и на няколко места имаше табели, че нещо си не работи. Дори амбулантните търговци по пътя нагоре (или надолу в моя случай) не работеха. Предполагам това бяха някакви музеи или галерии. Храмът, като такъв, си работеше. Вътре в сградите не дават да се снима, но отвън няма проблем. Хванах времето на молитвата.
Разгледах каквото имаше да се разглежда и се насочих надолу, към спирката на автобуса. По пътя надолу си взех нещо, което виждах на много места и все си мислех, че е сладко, а се оказа кренвирш завит в тесто и опържен така. Поръсиха ми го със захар, което обяснява защо съм си мислел, че е сладко. Естествено, това не е достатъчно за обяд и се насочих към пазара намиращ се зад спирката. И там беше умряла работа. Повечето неща не работеха, но една бабичка ме привлече в нейното заведение. Един дядка изнесе котлонче и ми сготви на масата пред мен. Ще кажа само, че ставаше за ядене, но нито на вид, нито на вкус си струва описанието.
Нямаше какво повече да се прави на това място и се натоварих на автобуса за града. Минах да си взема билет за влака и се пробрах за кратка дрямка.
Трябваше да стигна до възможно най-далечната част на историческия парк на града. Опасявах се, че ще е затворено, но се оказа, че работят до късно и даже имат някакво нощно осветление. Нямаше как да чакам да се стъмни и влязох да се разходя. Всичките сгради бяха реставрирани по исторически сведения, изобщо, тук повечето неща са реставрирани. Първо са дървени и второ повечето са разрушени при една или друга японска инвазия, или някой природен катаклизъм.
По обратния път минах през пропуснатите места, но и да не бях минал нямаше да е голям пропуск. До последната стигнах вече по тъмно, а се намираше в “гората”, която е част от парка. Естествено, могилите са осветени, но пътеките в гората не. А да, дърветата по края на гората също са осветени, така че като ходиш извътре си по-скоро заслепен, отколкото виждаш нещо. Е, успях да се измъкна без да се пребия в някой корен.
Насочих се към улицата със заведенията. И тук беше голямо мъртвило. Забих се в един ресторант, в който предлагаха суши, та предполагам е бил японски. Хапнах едни огромни пържени скариди с приятно сосче, за което не знам дали не беше за салатата, ама аз го ползвах да си топвам в него скаридите. После минах през едно място, на което правеха сладолед в чашки да изглежда като животинка. Вчера го видях, но помислих, че е някакъв вид странна поничка, защото другото нещо, което продаваха бяха понички на клечка. Сладоледа изобщо не го биваше, но явно така си го харесват тук, а една от забележителностите им е помещение за съхранение на лед от преди изобретяването на електричеството 🙂 .
Утре мигрирам към следващия град. Там няма някакви големи забележителности и ще го карам малко по-леко.
Оставете отговор