Пуно

За пореден път станахме по малките часове на нощта. Качването до петия етаж за закуска си беше истинско приключение, вървенето по равно или стоенето на място не са проблем, но качването на стълби, нанагорнища, резките движения или прескачането на три лодки (за това по късно) кара човек да се запъхти сякаш е бягал пет километра.

Първата ни задача за днес беше да си резервираме билети за Куско. Рецепционистът ни беше дал насоки към офисите на фирмите предлагащи туристическа услуга (с няколко спирки, гид и т.н.). Само една от фирмите беше отворена, успях да взема билети на испански (голям успех, но тия така или иначе не знаеха и бъкел английски, пък и не бяха много ориентирани когато поискахме да платим в местна валута).

Доволни от успешно свършената задача се насочихме в посока към пристанището с идеята да направим обиколка на езерото Титикака. Поради това, че вчера пристигнахме с туристическия автобус, т.е. по-късно от предвиденото, нямаше как да направим целодневната обиколка. Бавно бавно, защото бързото вървене е от ония дейности, за които въздухът не стига, се приближихме към пристанището. Влязохме в първата туристическа компания, която намерихме и резервирахме 3 часова разходка до плаващите острови Urus, услугата включва вземане от хотела, за това се насочихме обратно към центъра.

Не сме обикаляли изобщо, завъртяхме се по централният площад, на Тони му излъскаха обущата (репликата е негова) и намерихме къде да хапнем. С мъка се изкачихме към хотела и се пльоснахме във фоайето да чакаме трансфера към пристанището. Направихме ето тази обиколка:

N.B. 25 декември 2018: Виж За картите за повече информация.

На пристанището има огромно количество лодки и няма място за всички до кейовете. На отиване трябваше да минем през една, а на връщане през три, други лодки. Няма нужда да казвам, че перила няма. Капитанът и гидът стоят между лодките и помагат на който има нужда, същото е и на плаващите острови, където местните предлагат подкрепа на слизащите.

Имахме късмет и бяхме малко хора. Една възрастна двойка, пенсионери от Италия, един аржентинец и още една испаноговореща жена, която не можах да разбера от къде е. На първата ни спирка ни посрещнаха няколко местни жени, на острова имаше само един доста възрастен мъж. Гидът ни изнесе лекция как се строят островите, дадоха ни да опитаме ядливата част на тръстиката и възможност да се снимаме в дрехите на местните (само едната жена се възползва). След това разпънаха сергиите със сувенирите. Взех си някаква бродерия, която изглеждаше като наистина да е правена от жената, не се пазарих за цената (по рано през деня най-накрая успях да се спазаря за цената на едни магнитчета, все още имам да се уча в тоя занаят).

Жените от островите са точно като по снимките – много ниски и доста пълни. Интересно е как се различават омъжените от неомъжените. Всички жени носят косите си на две дълги опашки накрая, на които има вързани разноцветни пискюли. При неомъжените те са по-големи и с по ярки цветове. На острова, на който бяхме, имаше една със сини пискюли, която питала Тони дали е обвързан. Добре, че Тони е умно момче, иначе можеше да се върне от това пътуване с жена (или пък да му се наложи да живее на тръстиков остров).

След обиколка на езерото, с уж тръстикова лодка, а всъщност две тръстикови лодки свързани с дървена платформа, нямаща нищо общо с традиционните лодки и направена само за туристите, се насочихме към “столицата” на островите, както се изрази нашият гид. Разбира се, столица няма, има магазин за сувенири и ресторант. Хапнахме по една пъстърва на плоча, пийнахме чай от мента с кока и се насочихме към сушата.

Откараха ни до хотела, а по улиците тече някакво празненство. От прозореца си виждам част от централния площад, на който се танцува и свири. Не знам дали това е нещо правено за туристите или част от празненствата за годишнината на местния университет (гидът ни спомена нещо за репетиция). От гида си научихме, че манифестацията в Арекипа е нещо обичайно за Перу и се случва и тук всяка неделя. Хората издигат тържествено знамето си и има парад на училищата.

За съжаление сме твърде уморени за да излизаме сега. Ще излезем по-късно за да хапнем и накупим още някой сувенири (и ако имаме късмет да намерим тениски, защото нещо съм объркал бройката и преди малко извадих последната).

Както обикновено снимките ще се появят веднага след като успя да ги кача. Утре заминаваме рано за Куско.

P.S. Определено ми върви да ям интересни неща сам. Тони остана да спи, а аз излязох да вечерям и да купя още няколко сувенира, които забравихме да купим по-рано. Погледах представленията на центъра, които още продължават (сега е почти осем, а те започнаха някъде около четири, ако не и три). Заведенията, в които вече бяхме яли изглеждаха затворени заради тържествата. Изглежда има някакъв училищен празник, защото представители на различни училища с най-различни униформи и костюми свирят и танцуват. След като погледах известно време и минах през магазина за сувенири където не ми се занимаваше да се пазаря, защото ми дадоха по-ниска цена от сутринта, открих, че изобщо не сме видели основната търговска улица. За съжалени не намерих тениски, имаше само фланелки с дълъг ръкав.

Но да се върнем на яденето – седнах в един ресторант, който незнайно защо беше абсолютно празен. Всъщност като се замисля колко време му трябваше на викача да съобрази да ме покани докато четях менюто, сигурно не е толкова чудно защо беше празен, пък и беше на втория етаж по една супер стръмна стълба. Поръчах си алпака специалитетът на ресторанта. Донесоха ми огромна пържола, с едно яйце, запечен банан, запечено сирене, купчина ориз, вечните картофи (пържени), парчета авокадо (кой го харесва това), домат (по-пластмасов домат не бях опитвал) и някакви зелении. Е то зелениите, доматът (едно кръгче само) и авокадото можеха да минат и за украса.