Рибешка ми ти работа. Тук определено си личи, че се намирам на морето и това е пристанищен град. Навсякъде има риба, под всякаква форма, жива, умряла, изпържена, каквото му на човек душа сака. Намирам се до китайският квартала, който се намира на улица наречена Тексас, на която може да се чуе повече руска, отколкото китайска реч. И предвид, се намирам до пристанището няма да ви е трудно да се сетите в какъв точно бизнес са въвлечени братушките.
Но нека я почна от далеч. Пропуснах вчерашната статия, защото нямаше какво толкова да се споменава. Безпроблемно стигнах до автогарата. Автобуси за Пусан (부산) тръгваха буквално на всеки пет минути (11:00, 11:05, 11:10 и след това чак в 11:20). Изглежда тук има две автогари, но тази, за която си бях взел билет беше точно до последната спирка на метрото, така че 30тината километра ги взех за под час возене. Мда, бая далеч си е автогарата и ще трябва да почна да се организирам веднага за следващата дестинация (след като реша коя ще е). Вероятно ще остана още един ден тук, защото не съобразих, че всеки ще си вземе и уикенда за почивка след големия празник и сигурно пак ще има проблем с местата.
Иначе, пътя мина нормално. Шофьорът имаше леки наклонности на пилот, но стигнахме без инциденти. За четири часа път направихме една почивка и това беше. Всичкият път е по магистрала, не си играят тука с транспортната инфраструктура. Лесно намерих хостела, починах малко и излязох да хапна и да се запозная с района, който е пълен с барове и заведения. Не знам защо 😉 , но пред всички барове са застанали оскъдно облечени момичета. Сигурно им е много горещо вътре 😉 .
И така, наспах се в мекото легло, закусих и си оставих дрехите за пране, че в тоя климат като се изпотя и не могат да изсъхнат. Сутринта го даваха дъждовно, не знам дали беше така, защото моето прозорче гледа към стената на съседната сграда и въобще нищо не се вижда през него. Това слънчевата светлина е страшна екстра тук. И така, мързелувах до обяд и разглеждах туристическата карта на града. По куца карта от това едва ли може да има. Директно са си написали, че разстоянията на карата са грешно нарисувани и да внимава човек, защото са по-дълги.
Много е удобно, че карата, с която пътувах в градския транспорт в Сеул може да се ползва и тук. То е просто карта, която може да се пълни с пари. Вкарах още някой лев, защото си мислех, че свършват, но се оказа, че имам останали повече отколкото си мислех и с това темпо сигурно ще ми останат и за пътя на обратно. И така, натоварих се за две спирки, след което взех туристическа карта на района (не без да изляза от грешната страна на булеварда и да трябва да минавам пак през подлеза), която се оказа малко по-добра (само веднъж се обърках, но това беше по-скоро защото не знаех къде точно се намирам).
Първата ми цел беше рибния пазар. Огромна сграда, в която се търгува само риба. Повечето риба е жива и си плува в аквариумите. Само една малка част от продукцията е сложена върху лед. На втория етаж се намират изсушени продукти и няколко ресторанта (не съм 100% сигурен, че са отделни ресторанти, но така изглежда). Менюто е подозрително еднакво, както и цените. Поръчах си пържена змиорка, пикантна разбира се. Настояха да седна на една от ниските, традиционни масички, въпреки, че бабичката ме ръчкаше към обикновена маса. За 40 000 вона ще ям като кореец я 😉 .
Така и не можах да разбера как трябва да се чистят костите на тая омазана в сос риба. Предполагам, че е трябвало да е доста по изпържена, за да могат да се ядат, но не беше. А са гадни и остри кокалите. Не можах да се накефя на яденето от тях. А пикантния сос беше супер як. Накрая се наядох, оставаше доста още риба, но просто загубих апетит заради ти кокали.
Ядеше ми се нещо сладко и се подлъгах да си взема някакъв шоколад с ориз от един магазин. Оказа се добро попадение, което не ми попречи по-късно да си взема десерт тип захарна ябълка, но направен от ягода, грозде и чери домат (това последното ми дойде малко като изненада).
Оказах се в район явно посветен на филмовият фестивал на града, който явно се явява азиатския еквивалент на фестивала в Кан. Нявсякъде беше пълно със сергии от всякакъв вид. Имаше даже ред с гледачки на карти, гледам все двойки сядаха при тях, явно да проверят какво ги в любовта. По други улички, пък, имаше голям избор от места за ядене, но в този момент това не ме вълнуваше.
Поразходих се, позяпах, влязох в две книжарници (едната даже означена на картата), но всичко беше на неразбираема за мен азбука (дори в тази, в която пишеше, че продават книги на чужди езици). След кратка спирка за един чай с мехурчета (те, между другото, се оказаха тапиока, не шоколад) се насочих към близкия парк. Нещо се увъртях и влязох по възможно най-обиколния маршрут и ми се наложи да се катеря пеш, а те хората са направили ескалатори.
Качих се на 120 метровата кула, която е построена на върха на парка. Гледката от горе си заслужаваше 8000 вона. Поснимах наоколо, но времето взе да се смрачава и реших да се прибирам. Не бях особено гладен, но след като се спрях в един магазин за сандвичи с яйце и така и не можах да се разбера с машината за поръчване (не ми харесваше кредитната карта, а опция за кеш нямаше) взех, че огладнях и тръгнах да търся какво да ям. Залъгах глада с едно шишче и малко печени кестени (не особено изпечени, но пък за сметка на това, обелени).
Вечерта излязох да търся какво да ям. Попаднах на скара на самообслужване. Плащаш една сума и ядеш колкото можеш. Но си печеш сам, на една плоча сложена върху газов котлон. Доколкото разбрах гарнитурите са включени, но разните супи не са. В заведението се чуваше повече руска реч, отколкото нещо друго. Пробвах свински и телешки бекон, нещо телешко, което беше нарязана на съвсем тънки парчета и пилешки пържолки в някакъв сос. С тях имах малко проблем, защото тавата се беше загряла много (то можело да се намаля, ама копчето беше от другата страна на масата) и се наложи да ги режа с дадената ми ножица, за да мога да ги доизпека.
За утре още нямам планове. Дано времето да се пооправи малко, че ми писна от тия облаци.
Оставете отговор