Сан Марино ме накефи. Не мога да определя какво точно, но определено има какво. Храната е на нормални цени (за Европа), сувенирите и те. Входът за музеите също не е особено скъп. Особено след като използвахме картите за намаление, които ни дадоха от къмпинга. Докато бяхме там бе срещнахме огромни навалици, макар че като си тръгвахме имаше някаква голяма, очевидно, организирана група.
Този път тръгнахме без да разчитаме на навигацията. Пътят беше повече от очевиден. Пропуснахме няколко знака за паркинг, но накрая успяхме да паркираме точно при входа на кабинковия лифт, който се качва до крепостта. Платихме за максимално позволения престой, до около 14 часа, което идеално се вписваше в плановете ни да разгледаме за половин ден и да прекараме останалата половина на басейна в къмпинга.
Лифта дойде само няколко минути след като си взехме билети. Те са само две кабинки и пътуването е доста кратко. Колкото и да е странно, до сега не се бях качвал на кабинков лифт. Май ми остава само на хеликоптер да се возя 😉 . Вече разполагахме с карта на града, дадоха ни я още в къмпинга. Тръгнахме по табелите за забележителностите.
Първо посетихме базиликата на свети, да го наречем, Марин, на който е кръстена държавата. Или поне така предполагам. После тръгнахме покрай крепостната стена, подминахме музеят на вампирите и стигнахме до така наречената Първа кула. По принцип, смятахме да си вземем билети за два музея, като Първата и Втората кула се броят за музеи, но се оказа, че с картата за намаление разликата е само 1€ на човек.
От Първата кула се разкриват страхотни гледки. Успяхме да се качим чак до върха ѝ, въпреки стръмното и тясно стълбище. Музей, или нещо което аз да определя като музей нямаше. Само в едни килийки имаше няколко информационни табла. Но пък гледката от кулата си струваше изкачването на всички тия етажи.
Втората кула е “оборудвана” с истински музей 😉 . Изложени са оръжия и брони от средновековието до края на XIX век. Ако е имало неще по-ново съм го пропуснал. От оръжията ми направи впечатление само “разтегателният” меч. Той може да се удължава и скъсява, за да се ползва като еднорък или двурък, според обстоятелствата. Принципът изглеждаше удивително подобен на съвременните такива устройства. Имаше и богата колекция с револвери и многоцевни пистолети, но деницини бяха избързали напред и не ми остана време да ги разгледам по внимателно.
След кулата, Кристиян заяви, че е гладен и се насочихме да търсим някакво заведени, което той беше “харесал”. То неговото харесване е първото заведение, което види като е гладен. Точно в този ресторант бяха сложили снимка на пица с кренвирш до надписа Маргарита. Решихме, че няма да е това място. Ориентирахме се към един от другите ресторанти, покрай които бяхме минали.
Не съм сигурен кой какво яде. Кристиян яде някаква пица, Деница май сгъна една порция пъпеш с прошуто, а за Жоро изобщо нямам спомен. Аз си поръчах плато от сирена и меса. Останах много доволен, имаше някаква надени с вкус на българска луканка, Деница забеляза, че хората я белят, аз люспа не видях. Освен това имаше прошуто и още някакъв вид месо. От сирената имаше едно жълто, на което видях, че му белят коричката, ама това след като го изядох и едно бяло полутечно, което беше супер, но не можах да му запомня името (май го намирам в Интернет, но е непроизносимо за мен). Завършихме с по едно десертче, един малък сладолед ми дойде точно. Щях да се озоря със средния, а големия сигурно щях да го оставя половината.
Имахме време за още един музей. Минахме покрай парламента, но още на Първата кула ни бяха казали, че посещенията са само в събота, за това не проверихме изобщо дали може да се влиза. След известно лутане и чудене за посоката, установихме, че на малката карта, която ни бяха дали с билетите, жената е оградила тотално несвързани с билетите места. След справка с карата от къмпинга, бързо намерихме къде се намира Националния музей.
В първия момент си помислих, че музеят е само един етаж. Чак после видях стълбите. Етажите са значително повече – 3 нагоре и 2 надолу. Бих казал, че това е типичният исторически музей на малък град, само дето този е на “цяла” държава. Надписите бяха само на италиански или поне аз не видях други, което не спомогна много за преживяването. Иначе, инвентарът беше съставен от типичните амфори, инструменти, пари и други артефакти. Малко по-необичайна беше залата с медалите, а в една от стаите бяха изложение цигулки. Единственото име, което разпознах беше на Паганини. Предполагам, че и другите са известни, но това не е моята сфера.
Времето се беше изчерпало и се насочихме обратно към лифта. Стигнахме до колата точно на време. Нагласих навигацията и тръгнах, но скоро тя загуби всяка връзка с реалността. Трябваше да проверя какъв е маршрута предварително, но една жена питаше дали тръгвам и аз избързах с потеглянето. Повъртяхме се малко, направихме няколко обратни завоя, и добре че тук има доста кръгови.
Прекарахме останалата част от следобеда в релакс. Кристиян кисна в басейна до самото му затваряне. Аз минах за час, час и половина. Поплациках се малко, поиграхме с токата, която беше изврънкал от баща си и се прибрах на хладно. Вечеряхме на ресторанта на къмпинга. Кристиян опита нов вид пица, аз ядох местния вариант на мешана скара (това, което Жоро яде вчера) и не успях да се справя със всичко, то не бяха наденички, шишчета (с наденичка между парчетата месо, не луци и чушки) и ребърца. Жоро яде пицата на Кристиян, само Деница се опита да яде нещо ново – шницел с пържени картофки, но и на нея и дойде в повече. Нямахме място за десерти (а и бюджет).
Снимките няма да се опитвам да качвам. Цял следобед имаше проблеми с Интернета, които се оправиха тъкмо като почнах да пиша, а вчерашният ми опит да качвам снимки показа, че вечер мрежата прекъсва.
Утре се отправяме към последната спирка от това пътешествие – Плитвичките езера. Имаме малко повече път, уж сме се разбрали, че можем да си тръгнем по-рано, но ще видим какво ще стане, че тук напускането е от 8.
Оставете отговор