Най-накрая и аз да се разходя из прочутия Фриско както понякога наричат Сан Франциско. По тукашните стандарти това си е стар град. Уличките из центъра са тесни и определено не са правени с мисълта за коли. Хълмовете са стръмни и труднопроходими. За щастие, има изобилие от паркинги, които могат да се използват срещу скромна бройка, от така тачените тук, зеленикави хартийки.
След като тази сутрин не можах да спя и се събудих прекалено рано, имах време да планирам дневната програма. Намерих няколко паркинга в близост до началната точка на маршрута. И така, закусихме и потеглихме. Намерихме паркинга без проблеми. Успяхме да си намерим свободно място чак на шестия етаж (от седем). Зарязахме колата и тръгнахме да изпълняваме програмата. Накрая се получи съвсем различна програма, но за това по-натам.
Взехме си еднодневни карти за градския транспорт. И се наредихме на опашката за прочутите трамваи. Това, всъщност, не са трамваи, ами лифтове. Само дето кабелите са под земята. Една от няколкото ръчки, с които се управляват, представлява хващач, който се ползва за закрепване на вагона към кабела. В края на деня, минахме през музея на трамваите, в който се виждат машините, които задвижват цялата градска система. През XIX век е имало доста повече линии, но след голямо земетресение и пожар през 1906 повечето линии са били разрушени. Част от вагоните били запазени от частни колекционери и през 80те е имало голям проект, при който са възстановени сегашните три линии.
Но да се върнем към началото. След петнадесетина минути чакане се видя, че ще има да чакаме, като минимум, поне още час. Отказахме се от това и решихме да се качим на трамвай F. Това е един стар трамвай, който ходи до Kей 39 (Pier 39) – една от основните туристически атракции. Трамвая така и не дочакахме, един мина точно пред нас. По едно време се появи автобус със същия номер (ъъъ буква) и се качихме на него. Повече да не съм чул, че софийските автобуси са раздрънкани или мръсни. Ако я нямаше системата за електронни билети щях да си помисля, че съм в София (явно приликата между кодовете на летищата има нещо общо). Пък тролеите им (да, тук има тролеи) изглеждат ужасно зле (поне отвън), нашите са направо чисто нови, в сравнение с тия тук.
Полашкахме се доста време в претъпкания автобус. Успешно стигнахме до споменатия Kей 39. Студеният океански вятър ми напомни, че сутринта си мислех да не си забравя якето. То хубаво си мислех, ама следващия път ще гледам и да го взема. Разходихме се по кея. Видяхме и морските лъвове. Това са вид тюлени. Една група от тях са си харесали тукашните брегове за зимуване (или летуване, не запомних). Местните, пък, са разбрали, че това е добре за бизнеса и привлича туристи, и са им изградили специални платформи, на които да се препичат на слънце.
Обядвахме в една пицария. Оставихме им само 15% бакшиш. Нито храната беше добра, нито обслужването любезно. Но все пак не беше чак толкова зле, че да не оставяме нищо. След обяда се насочихме към Рибарския кей (Fisherman’s wharf), което е друга от забележителностите. От там тръгват разни корабчета и фериботи. Има военноморски музей с кораб и подводница от Втората световна война. За влизане в подводницата искаха $20, за кораба дори не проверихме.
Насочихме се към трамвая на улица Хайд (Hyde). Искахме, все пак, да се възползваме от целодневните билети. Планът беше да започваме да се връщаме направо към паркинга и да се прибираме. Имаше малка опашка и изглеждаше, че ще се качим след 4-5 курса. По някаква причина, винаги има някакво изчакване между отделните коли на трамвая. Изглежда има някакво ограничение за натоварването на кабела или нещо такова. Очаквахме да чакаме около половин час. Да, да, ама не.
Първо, нещо се прецака с една от спирачките на един от трамваите. Яко пънкотене беше, на един даже му изхвърча ръкавицата. След доста време успяха да го пуснат. След това, пак нещо стана. Вече бяхме доста напред и бяхме влезли под една сянка където съжалих, че съм си забравил якето. Трамваят беше натоварен, но не тръгваше. По едно време мина една служителка и почна да обяснява нещо, но при нас нищо не се чуваше. Май имало задръстване. Малко след това претовариха хората на следващия трамвай и този тръгна празен. Така и не разбрахме какво се случи.
След съвсем малко изчакване и вторият трамвай тръгна. Имахме късмет и се натоварихме на следващия. Накрая разбрахме, че не е имало нужда да чакаме толкова много време. Качването на крайна спирка гарантира седящо място. Качването на междинни спирки също е възможно, стига да има място да стои човек прав. Такова място не винаги има, но на крайните спирки не допускат правостоящи (само хора на степенките отвън), т.е. на първата спирка винаги ще има място. Ама кой да ти знае.
Решихме да слезем на улица Ломбард. Има безброй филми, в които тази извита като змия улица присъства. Там имаше двама регулировчици, пред които нашите изглеждат като абсолютните професионалисти. Едно лудо махане с ръце, никакви стойки (дори нашите стоят в някакво подобие на правилната стойка). Естествено има една тумба хора и нищо не може да се снима, ако не се качиш като маймуна на оградата. Изчакахме следващия трамвай. Имахме късмет, бяхме последните двама, които пуснаха.
Слязохме на спирката на музея на трамваите. По пътя срещнахме поредния "особен" човек от Фриско. Този не се молеше на Господ, не прокламираше края на света или любовта на Иисус. Вместо това се състезаваше с трамвая. Жената, която управляваше задната му спирачка, каза, че тоя се състезава и нагоре, и надолу с трамвая. Надолу си е чисто самоубийство. Нагоре, не знам как не издъхва. По късно го срещнахме пак. Докато чакаше на един ъгъл. Явно вземаше почивка. Много тичане си е по тия баири.
Музеят беше и последната атракция за деня. След малко трябва да ходим да хапнем нещо, а утре сигурно ще правим малко "шопинг". Хотелският Интернет е отвратително бавен, ако искаш по-бърз трябва да си плащаш. Но тука са си кожодери. За пране на 4 тениски, 4 чифта чорапи и 3 чифта боксерки – $47,60. Ако имам за какво ще пиша пак утре. Ако не, след седмица от Мароко.
Оставете отговор