Днес беше ден на потапяне в американската култура. Както беше планирано, започнахме деня с “шопинг”. Стоимен намери в Интернет близък магазин от веригата която го интересуваше (Ross), намерихме къде се намира и молът, който ни препоръча Емили. Аз подготвих кратка програма за след пазаруването и се отправихме на път.
В магазина за дрехи имаше всякакви неща. Ако искате да си декорирате стената с черепи или кости или пък отсега се подготвяте за Хелоуеен, това е вашето място. Харесах си една тениска и една ризка и се отправих към касата. Оказа се, че съм се наредил от грешната страна на опашката. Наредих се от правилната и това не било правилно, защото междувременно били дошли хора, и трябвало да мина през пътеката дето е направена за да минава от там опашката. Нищо, че аз съм дошъл по-рано. Когато дойде моя ред, тъкмо платих и им се срина системата. Трябваше да рестартират и да сканират всичко втори път. Абе, тука си е направо българска работа 😉 .
След като приключихме с пазаруването в този магазин се насочихме към Great Mall, демек Големия мол. Вярно, бая голям си е. Обиколихме де що видяхме магазин за обувки. Стоимен търсеше някакви специфични маратонки за сина си, но накрая се оказа, че са на същата цена като в България. То тук като кажат обувки и имат предвид маратонки, най-много в магазина да има и някакви гуменки. Само един магазин предлагаше нормални обуща. Харесах си едни сандалки, но номер 9 ми бяха малки, а номер 10 големи.
Наближаваше обяд и решихме да ядем в мола. Аз не бях много гладен и реших да си взема нещо от един щанд за плодове. Направих грешката да си поръчам голям yogur con frutas, т.е. кисело мляко с плодове. За $7 ми тръснаха една огромна пластмасова чаша, сигурно беше 1 l. Вътре имаше ягоди, банан, ябълка, ананас и някакви неща, които не можах да разпозная. Отгоре беше поръсено с малко овесени ядни и стафиди. Справих се с огромната порция, но си беше доста зор.
След като не намерихме нищо за купуване в мола се насочихме към Сан Хосе (San Jose). И по-точно към парка Кели (Kelly park). Там освен зоологическата градина (която не ни интересуваше) се намира и историческия музей на Сан Хосе. Точно днес имаше изложение на ретро коли и паркинга, който не е малък, беше пълен. Имаше табелка, че имало друг паркинг някъде си, но не можехме да го открием. В крайна сметка, като си в Сан Хосе прави като санхосетяните. Паркирахме между табелките “спирането забранено между 5 и 10 сутринта. Ами, не е между 5 и 10, значи е разрешено.
Взеха ни вход от $5, аз бях останал с впечатлението, че е безплатно, но може да беше заради изложението на ретро колите. Музеят, всъщност, е колекция от реплики или направо преместени старинни къщи. Четири-пет (пък може и повече да са) от къщите са някакви музеи. Първият, в който влязохме, беше посветен на татуировките. С доста зор се разбрахме, с човека вътре, питахме го дали се плаща, а той все не чуваше. Ами, не се плаща. Толкова по-добре.
Вторият музей, в който влязохме, беше посветен на чернокожите американци. Като се почне от робството и се стигне до портрета на Барак Обама на изхода. Третият беше за виетнамската война. Всичко вътре ми се видя доста кичозно. Те и другите музеи страдаха от този проблем, но тук това ми направи впечатлени за първи път. Накрая имаше още два музея, но ние решихме да влезем само в Португалския. Изглежда в този район е имало доста португалски заселници. Вътре чух как една жена обясняваше на мъжа си, че един от хората на стената може да му е роднина, защото фамилията му била същата, даже изписана по същия начин.
По всички алеи на парка имаше изложени ретро автомобили. Някой от тях дори обикаляха наоколо, а други ги припалваха демонстративно. Повечето от колите имаха регистрационни номера, а по-късно видяхме и някой от по-новите да се движат из близките улици. Няколко групички ентусиасти бяха направили изложби на стари бензинови двигатели, които постоянно работеха. Я, за да въртят знаменца, я за да помпят и изпомпват вода в една кофа. Голяма гюрултия, голямо чудо.
Слънцето ни беше напекло и решихме да се насочим към следващата точка в списъка, а именно Техническият музей на иновацията. Там ни отръскаха с по $24, а щяха да са и повече ако искахме да гледаме IMAX прожекцията. Надавах се на нещо подобно на музея, който бях посетил в Токио. И донякъде това беше така. Почти всичко беше интерактивно, само дето всичко беше прекалено детско. Много от нещата не работеха, заради софтуерни проблеми. Забавните неща бяха отключването на огромна ключалка със шперц и симулатора на земетресение.
На всеки 180 секунди има различно земетресение. На стената стои една таблица и човек може да види колко силно е било и колко дълго е продължило. На нас ни се падна земетресението от Напа през 2014. Май това беше най-слабото от целия списък. Със сигурност беше най-краткото – само 10 секунди. Усещал съм земетресения 4.9-5 по Рихтер и очаквах, че 6 няма да е много по-силно. Останах изненадан. Доста по-силно е. Групичката след нас имаха още по-силно и доста по-дълго земетресение и здраво се държаха за парапетите, за да не паднат.
Стоимен се пробва и на симулатор на космически разходки. Трябваше да управлява един стол с едни ръчки и да цели с една светлина едни лампички. Явно беше доста трудно, защото и при двата си опита успя да уцели само по една лампичка за минутата, с която разполагаше. Като цяло беше забавно, но както казах, малко прекалено детско е всичко.
Последната ни спирка бяха Психо поничките (Psycho Donuts). От гледане на понички забравих да се оглеждам в заведението, където се предполагаше да има някакви декорации. Взех си кутия с дузина понички и сигурно ще ги ядем няколко дни. Така и не видях да има служители облечени като медицински сестри и раздаващи buble wrap за успокоение на нервите докато чакаш на опашката.
Това би трябвало да е последната статия от тук. Следващата седмица ще трябва да се бачка здраво. После летя към Мароко. Очаквайте следващата статия вече от континента Африка.
Оставете отговор