Темата на деня е залез в пустинята. Това компенсира ставането в 4 сутринта. Но нека караме подред, т.е. от сутринта към вечерта, а не обратно.
Очевидно сте разбрали, че денят ми започна рано, с бавно предъвкване на една от двете ябълки, които свих от вечерята. Бях си навил часовника за 4:15, но мен ме няма много в спането и станах преди него. Проверих дали не съм пропуснал да взема нещо в багажа и зачаках да стане 5:30, уговореното време на тръгване. Очевидно след час чакане ми писна на стоя в стаята и реших да сляза в лобито и да разпитам за новогодишната програма. По всичко изглежда, че някаква специална програма няма да има, а само ще се състоят обичайните вечерни забавления, които вчера съм пропуснал.
По някое време се появиха и двамата ми спътници, с които се запознахме вчера, благодарение на факта, че си бяха изпуснали ориентирането заради синдрома “изгубени в превода” бъркайки руската дума за днес (сегодня) с думата за утре (завтра), чак ме избива на смях, и аз не мога чак толкова да се объркам на руски. И така започна голямото сутрешно търсена на кафе/чай. Рецепционистът установи, че няма ключ за ресторанта за закуската (явно трябваше да има), опита се да отвори вратата от вътре, но явно резетата не се отвориха и след двадесетина минути, най-накрая намери някакъв човек с ключ. Тъкмо си направихме чай и кафе и се появи шофьорът на автобуса с изненадващите само 5 минути закъснение. Ние явно бяхме втория хотел по пътя.
Групата се оказа само българска, с екскурзовод, който говори български, макар и с лек акцент. Втората тема на деня беше паралели с Перу. Докато гледах как слънцето се опитва да изгрее иззад надвисналите над средиземно море облаци се замислих, че тази година явно ми стана навик да гледам изгрева от автобус на друг континент, първо в Андите, а сега и тук. За втория паралел малко по-късно.
След като събрахме всички хора и от курорта Сус, се насочихме към градчето Ел Джем ( قصر الجمّ), в което се намира третият по големина амфитеатър от римската империя. Имахме късмета да пристигнем първи от големите туристически автобуси, пред нас имаше съвсем малко хора, буквално минути след нас пристигнаха още няколко големи групи и стана лудница. Времето беше доста студено и духаше страшен вятър, но часа, с който разполагахме излетя много бързо, докато се катерих по стълби и слизах в тунели времето се изниза, добре, че беше подготовката ми от Мачу Пикчу, та качването по стълбите не ми се отрази прекалено зле. Арките на амфитеатърът и ниско разположеното слънце създаваха интересни игри със сенките на хората и качването си заслужаваше.
Май успях да се прецакам и да платя прекалено скъпо за бедуинска кърпа за глава, но повече се издразних от нечестното пазарене на арабина. Уж се разбрахме за една цена, а първо не искаше да връща ресто изобщо, после ми върна неточно, накрая ми върна 100 милима вместо цял динар, но реших, че не ми се занима повече да се карам за 70-80 стотинки. После докато купувах магнити, изпочупих половината, ония ми ги смени но така и не разбрах дали не ми взе повече пари от пазареното, да не говорим, че като изтървахме едната монета под накачените стоки и той тръгна да ми я връща, я взе от шепата си с уста и ми я изплю в ръката. Ама какво да се прави, пари са, няма да ги хвърлям я.
От там се отправихме към Матмата (مطماطة), като по пътят спряхме за кафе в градчето Махрес известно с някакъв фестивал на арабските поети. Плажът на градчето беше украсен със статуи от някакъв друг фестивал на изкуствата. Липсата на закуска ме принуди да си купя някакъв отвратителен сандвич, който представляваше суха питка с някакъв сос и то не на цялата питка, и зеленчуци. Но дори толкова гладен не успях да се насиля да го изям. Малко преди обяд спряхме в автентично (или поне като такова ни беше представено) берберско жилище вкопано в глинестата почва на планината. Тук дойде и последният паралел с Перу, а именно трудния живот на берберите в сравнение с трудния живот на плаващите острови.
Обядът ни беше в един хотел в Матмата. Имаше супа с кускус и лютиво къри, някакво странно пържено/панирано яйце, месо в къри и кускус в лютиво къри с моркови, и картофи. С моите двама спътници и две жени, които стояха до нас в автобуса, някакси успяхме да си разделим всичко по такъв начин, че всеки да се наяде. След обяда направихме спирка при някакви фалшиви бедуини, в смисъл гидът ни ги представи като фалшиви и съм склонен да му вярвам. От покрива на кафето се откриваше страхотна гледка към околните планини. По съвет на гида, пък и защото някой вече беше успял да си поръча, и разбрах как се казва на френски, успях да си поръчам местната сладка наречена “Антилопски рога” (Corne de gazelle на френски). Това е нещо, в което имаше няколко вида ядки и според мен мед, а май, и карамел.
Без повече спирки се отправихме към точката за забавление на град Дуз (دوز). На място ни облякоха в някакви “носии” и се качихме на камилите. Точката на тръгване се намира точно в началото на Големия източен рег, т.е. пясъчно море пълно с дюни както си му е реда. Според гида ни, това пясъчно море, което се простира през границата в Алжир, е най-голямото в света. Качването на камилата е лесно, доста по-лесно отколкото по-късния ми опит да се кача на кон. Е, идеята за бакшиша явно беше доста силна, защото въпреки съпротивата ми, човекът успя да ме избута на гърба на горкото добиче. Бакшишът беше в размер на 20 динара, просто защото това беше най-дребната ми банкнота. Един от другите ми спътници е минал само с 5, но след тия кански усилия да ме качат на коня, реших да не се пазаря, човекът си ги заслужи.
Разчетът на времето ни беше перфектен и успяхме да се насладим на прекрасния залез в пустинята.
Хотелът ни е близо до мястото където яздехме камили. Организацията тук е малко арабска, не всъщност е много арабска. Оказа се, че в нашата група има четирима човека, които сме за единични стаи. По принцип трябва да се доплаща за това, но това си е обявено предварително (само точната сума не беше ясна). Само дето в хотела явно са направили повечко резервации. Мен ме събраха с друго момче, което беше за единична стая, а една от двете жени я сложиха в тройна стая с две други. Само най-възрастната жена в групата (или поне на външен вид) оставиха сама, явно ги досрамя да я карат да се събира с някой, пък и нея не съм я видял дори да си говори с някой през целия ден. После се оказа, че в нашата стая има спалня, добре, че тия са хитреци и спалнята всъщност са две легла и положението се оправи бързо. Интернет има само в лобито и сега ще ходя да пускам статия от там, топла вода имаше, надявам се да има, и след малко, като се върна.
По очевидни причини снимки ще има чак като се върнем в другия хотел. За съжаление забравих да взема сателитната навигация докато яздихме камили, но пък то за един километър (дали имаше и толкова) не си струва. Поне тази вечер освен две ябълки си откраднах една франзела и я напълних с кашкавал, та да има нещо за хапване, в случай, че пак останем без храна.
А ето и снимките:
