Имало си плюсове да се “загубиш” в пустинята. Намираме се в средата на нищото, на малко над час път с камили. В буквалния смисъл на този израз. Повечето хора нямат телефонен обхват, но бедуините явно имат някаква връзка с началството си в хотела. Няма какво да говирим за Интернет, като тоалетните са походни и са сложени в една палатка. Но избързвам нещо, ще трябва да четете докрая.
Закусихме по график. С така “модерните” тук “палачинки”. Явно е някакъв вид арабски хляб. Естествено със сладко. Имаше и нормален хляб, но след като вечера той беше от вчера, днес беше поне онзиденшен. Натоварихме се по-рано отколкото очаквах. Едва минавапе 8 когато успяхме да тръгнем. Клисурата, в която бяхме, се оказа много красива на дневна светлина, нещо, което не можахме да видим вчера, когато пристигнахеме по-тъмно.
След относително кратко каране спряхме до едно берберско село. От там ни пое водач, който не се опита да ни лъже. Не ни поиска вход или нещо такова. Рашид, така се казваше гида, през цялото време се държа супер приятелски и ни забавляваше. Нямаше какво толкова да ни каже, но според мен си заслужи бакшиша. Видя ми се, че накрая, всички му дадохме по около 20 дирхама. Минахме през една берберкс къща, в която тъчаха килими. Сложили една женица в ъгъла да чепка вълна, после да я преде и на края да тъче на стана. Малко изкуствено ми се видя. После опънаха едни килими за продажба. Всичките доста хубави. Немската двойка си купи цели два. Спазарили цена, която е наполовина на тази в Европа и останали доволни.
От там отидохме до Клисурата Тодра (مضيق تودغا). Мястото е изключително красиво и не е за пропускане. Номадите от планината си налиавт вода от там. Изворът е доста голям, направо си извира цеяла река. Имаше една жена и едно момиче, които пълнеха съдове с вода. Жената стратегически изчезна и момичето дотърча и взе да иска пари (явно). Е ние берберски не разбираме, но Рашид разбира. Като сложи ръце на кръста, като направи един страшен поглед и яко смъмри момиченцето. После го питахме какво ѝ е казал. Той си призна, че ѝ е казал, че не се прави така. Да се върне да си точи вода, пък следмалко, като свърши да ни обяснява, хората сами ще идат при нея да я снимат и да ѝ дадат нещо, било то пари или нещо за ядене. Естествено, точно така и стана. Но ме накефи колко беше честен Рашид. Както казах, заслужи си бакшиша.
От там ни чакаше доста дълго каране до Дюните Мерзуга (مرزوقة). Имахме над 3 часа път. Спряхме на обяд. Храната пак беше скъпа, но в менюто имаше предястие, основно и десерт, които можеха да се избират. Пък и беше доста по-добра от вчера. Новозеландското момиче остана малко изненадана от тукашната идея за “Chopped Steak”. Това се оказа голямо телешко кюфте (или бюргер, както е сега модерно). Никак не беше лошо, и аз ядох такова, само дето бях забравил, че съм си поръчал това и стана малко объркване, което костваше едно картофче на немската ни спътничка.
След това спряхме само веднъж за удовлетворяване на човешките нужди и купуване на вода, в последния магазин преди пустинята. Може да похвалим шофьора, че ни спря на магазин с нормални цени, вместо да ни накара да купуваме вода от хотела. Явно тук не му плащат комисионна. Утре обаче ще почне голямата неразбория с него. От сега съм решил, че за него няма да има бакшиш. От група 16 човека, само четирима се връщаме в Маракеш. Останалите продължават за Фес. Предложиха им да ги закарат със същия микробус, което звучи логично. Предполага се да запълнят празните места с хора от други автобуси, а хората, които се връщаме за Маракеш да ни сложат заедно. Ще видим какво точно ще се получи. Поне сме четирима човека и ще гледаме да сме заедно.
И така, стигнахме дюните. Черпиха ни чайче и фъстъчки. Регистрирахме се в хотел, в който няма да спим, но евентуално ще ползваме душовете му (вероятно тези при тоалетните в двора, ама, а дано не). Натовариха ни на камилите и беж към дюните, които се виждаха в близката далечина. Малко зор им дойде да ми намерят камила. Тука породата явно е някаква по-дребна, не като в Тунис. Двама откааха, явно им се видях голям. Ама шофьора тоя път свърши работа, скара им се малко и ми намериха една камила. Бая голяма, не мога да си метна крака връз нея. Как да е, качих се. Но седлото се оказа някакво фалшиво и пригодено за туристи. Като бях в Тунис, седях на истинско седло, с добавена рамка за хващане, тук бяха на нещо пригодено от няколко одеала.
Резултатите не бяха приятни. Някак си, успях да изкарам до спирката за снимане на залеза. Но по надолнищата, трябваше яко да се държа, за да не падна. Веднъж подскочих така силно, че безмалко да се прекатуря. При това съм с раницата на гръб. За залеза закъсняхме, ако бяхме стигнали 5 минути по-рано щяхме да направим хубави снимки, но нямахме този късмет. Не ги обвинявам хората, бяха комбинирали всички групи на едно място (3 ако броя правилно) и не е толкова лесно да придвижиш толкова хора на половин час път с камили и да успееш да си точен за такъв кратък интервал. Поне си направихме много яки снимки с дрон.
След неуспешното снимане на залеза пак се качих на камилата. Накарах ги да ми оправят седлото, но малко по-късно пак се бях изсулил напред. Вървим, вървим и все не стигаме тоя лагер. Аз се напъвам, пресъхна ми остата и съм жаден, а лагера го няма и няма. По едно време не издържах и накарах да ме свалят от камилата. Оказа се, че имаме още около километър. Пълна тъмница. Нищо не се вижда освен съвсем бледи силуети. Два пъти падах, докато се опитвах да пия вода и да вървя. Изкарах известно време наравно с кервана, но после изостанах. Тия дюни са си доста стръмни и високи. Един от водачите остана с мен. Помагаше ми да ставам като падах. Чакаше ме да си почивам. Абе заслужи си бакшиша момчето, само трябва да го разбера кое е.
Плюса от целята работа беше, че видях млечния път. Преди да минем последния “рид” преди лагера беше станало съвсем тъмно и звездите се виждаха чудесно. Имаше няколко дребни облачета, тук сме прекалено близко до планината, но това не разваляше ефекта. После, след като ни настаниха по палатките (те са за по 6 човека, ние по неизвестен за мен начин сме 3ма в палатка за 6) ни изведоха да гледаме изгрева на луната. Няколко човека се опитвахме да снимаме звездите, а луната само се пречкаше. Домакините даже изгасиха повечето лампи, за да не се пречи на снимките. Знаех си, че трябва да си разуча ръчните настройки на фотоапарата. Ударих се в някакъв проблем и така и не можах да направя експозиция по-дълга от 4 секунди. А пък в настройките има такива, просто не можах да ги накарам да работят. Сигурно има някакъв трик. Явно ще го разучавам по-късно.
Хапнахме относително вкусна храна. Супа с ориз и кускус, която някой хора не харесаха, но на мен ми се услади. Вечния тажин, този път пилешки, с леко избягало пиле. И плодове за десерт. Ходим боси из лагера, поне повечето хора. Копирахме местните, които това правят. Не всички туристи се дострашиха, но повечето сме се събули. Странно, но е пълно с котки. Видях поне 5. Ама са плашливи. Ако се направиш, че им даваш храна идват, но веднага, като се опиташ да ги хванеш, бягат. Имаше малко берберска музика и после музикантите минаха да “дават уроци”. След това масата хора заминах да катерят някаква висока дюна, но аз дръпнах два аналгина (против мускулна треска) и си пиша тука на фона на хъркането на комшията от съседната палатка (тоя е пълен аматьор в това). Разбрал съм се, утре, да се прибирам с quad – демек бъги. Ще ми струва 300 дирхама, но след това идване и тая крампа дето ми направи крака като стинахме, нито мога да вървя, нито ще се кача на тия камили. Ще ставаме преди изгрев слънце, за да го снимаме. После ще закусваме в хотела, в който се регистрирахме и евентуално ще се изкъпем.
И за накрая, маршрута в пясъчните дюни на Сахара (повечето с камила, останалото пеш):
Оставете отговор