И три дни цяла нощ яли, пили и се веселили и аз бях там, ядох, пих, и на хорото се хванах.
Интерлюдия
Ако този разказ ви се струва доста объркан, това е защото е така. Всички места и събития са напълно не измислени и всички прилики с действителни места, и събития са напълно не случайни, а разликите се дължат на авторовото неумение да предава правдиво лицата и събитията. Не очаквайте да разберете всичко, защото този разказ е за всички, но знайте, че неграмотното използване на пълен и кратък член и произволното използване на запетайки е защото толкова си мога, а за правописните грешки е виновен коректорът на браузъра 😉 .
Редакция (25.06.2017): Съдържанието е временно (или за постоянно) изключено!
И така, дойде времето да оженим моя приятел и колега Мирослав Джоканов. Както е видно от заглавието, сватбата се проведе в Банско, това предостави чудесни условия за продължаване на проекта за обикаляне на 100те национални туристически обекта. Самото Банско е един от обектите, а наблизо се намират още няколко. След известни уговорки и уточнявания се разбрахме с моята кола да пътуваме аз Брани и Тишо, но в последния момент на Тишо му изникна някаква работа и така стигаме до …
Ден първи (или май е нощ)
В който/която пътуваме след работа.
Хаха, не особено вълнуващо, но все пак е истина. Поради липсата на Тишо, тръгнахме по-рано от предварително планираното – около 18. Цял час ни трябваше да се измъкнем от задръстването на нашата любима столица. Някъде около Благоевград гладът стържеше из коремите ни и решихме да посетим “столицата” на югозападна България. След бърза консултация със сестра ми се отправихме в търсене на Frame Bar & Grill. Търсенето на това “чудо” на кулинарното изкуство из Интернет се увенча с неуспех, но пък Foursquare картата на сателитната навигация го намери. От тук започнаха и нашите перипетии.
Първа пречка – бетон-помпа заемаща цялата уличка. Въпросът на Брани – “Затворена ли е улицата?”, реакцията на строителя – “!!!???“, в смисъл отговорът на този въпрос беше очевиден. Моят въпрос беше малко по-добър и бързо получихме инструкции за заобикаляне на препятствието. Втора пречка – навигацията упорито твърдеше, че трябва да минен през пешеходен тунел, за да влезем в пешеходна зона (то си има начин да показва кога да го направи пеш, но не и тук). Все пак имахме късмет – бяхме стигнали до платен паркинг и срещу скромната сума от едно левче паркирахме за около час. Трета пречка – заведението никакво го няма, питаме местните – “Ами в ремонт е”. Този път спестявам телефонните разговори и директно ги питаме къде храната е добра – посочват ни кръчмата The Old Dublin, която се намира до заведението в ремонт. Храната наистина е добра. Аз хапнах някаква солена палачинка, която изглежда беше пържена, и черешов пай (в обратен ред), а Брани се спря на ирландски (или не, не помня) наденички с пържени картофи.
И така, след един обратен завой, един сгазен бордюр (щото карам джиБ и бордюра ми се прайше) стигаме благополучно до хотела. Апартаментът беше направо огромен, Брани избра да спи на дивана (запомнете това, ще има последствия по-късно), а аз взех едно от двете единични легла. Очаквахме още трима души, който щяха да дойдат на другия ден.
Ден втори
Който е изпълнен със събития.
Сутрин
Аз, както обикновено, си ставам в ранни зори, т.е. около 6. Бяхме се разбрали да закусим около 8 и да отпрашим към Банско. Речено сторено – използвах двата часа за душ (счупен) и снимки от прозореца и терасата (гледката е страхотна). Хапнахме набързо (тия са истински таланти – успели са да направят кофти пържени филии) и се качихме на колата. От Миро бяхме научили за паркинг на улица “Бяло море”. Това ни дойде доста добре по-късно през деня, когато трябваше да ходим на церемонията в църквата.
Но нека не избързвам, до града стигнахме бързо и там се натъкнахме на затворени за ремонт улици, тръгваме да обикаляме и сателитната навигация ни насочва към историческия център. Минаваме по калдаръмени улички, по които колата едва се вмества, на сантиметри от дълбоки канавки. По едно време насреща ни някакви бабички разпънали столчета по средата на сокака. Свалям аз прозореца и им се извинявам, че ги раздигам, и им казвам, че сме се изгубили (което технически си е вярно). Направо светнаха бабите. Едва ли съм първият дето се е нахакал у тая уличка, но пък сигурно съм първият дето им се извинява за това. И така, само след още един завой успяхме да се промъкнем през лабиринта на еднопосочни улици и да стигнем до почти празен паркинг. Следобед (виж по долу) този паркинг остана празен дори след като бяхме последните две коли тръгнали от хотела, а се намираше на има няма двеста метра от църквата. Явно никой друг не го беше открил.
Първо разгледахме музея на Неофит Рилски, а след това и този на Никола Вапцаров. Първият беше просто поредната автентична къща от преди няколко-стотин години. Прикаченият музей не ми се стори прекалено интересен, има какво да се види, но не можа да ме впечатли. Вторият музей има само няколко запазени стаи от началото на миналия век, които са още по-малко интересни за мен, но останалата част опрделено ме впечатли. Има голяма зала с места за сядане (най-обикновени столове наредени в няколко редици), в която е пуснато четене на стихове на поета (и май на спомени на майка му), на фона на някакъв видео монтаж (който ми изглеждаше поне толкова странен, колкото самата му поезия). Стената е украсена по много интересен начин – една цяла фреска, с неправилни краища. Най-много ме впечатли, обаче, снимка на Никола Вапцаров зад решетка и надупчено от куршуми стъкло, което според уредничката на музея символизира разстрелa му. Според мен, това се беше получило доста ефектно.
И така (уф това трябва да спра да го повтарям), едва в 10:30 бяхме обиколили всички музеи, които работеха в събота (по данни от сайта на стоте обекта). Седнахме да пием по нещо в едно кафе и решихме да отскочим до с. Добърско, което първоначално беше в плана за следващия ден. Пътят до там не беше много, но пък беше в ремонт (ех трябва да има избори всяка година). На едно място (което май се оказа, че е затворено) имаше валяк, който трамбоваше пътя, реших, че валякът е с предимство и изчаках да си свърши работата. Последва каране по изключително живописен път и доста стръмен баир, но в края на краищата стигнахме до забележителната църква на селото.
Гидът в църквата се оказа самия кмет на селото. Впечатли ме неговата начетеност и детайлното познаване на стенописите, които са, в голямата си част, изключително запазени. Кметът не само обясни подробно голяма част от картините, но и успяваше да отговори на въпроси за останалите. Най-интересните изображения са на Христос в “ракета” и на Христос в “спускателна капсула”, които според него присъстват във филми на научно популярни канали (забравих кой точно канал ни каза) и книгите на Ерих фон Деникен. Всъщност и двете ми бяха доста познати и предполагам, че тази информация е вярна.
Сутринта ни завърши с обяд в случайно избран от навигацията ресторант в Разлог. Всъщност, ние дори не обядвахме в този ресторант към който тръгнахме, а в един който се казваше просто Ресторант, а табелата на Еврофутбол беше по-голяма от “името”. Храната се оказа добра, пък и имаше доста местни, които дойдоха след нас, така че имахме късмет да хапнем вкусно и евтино (двамата се наядохме доволно за 12,50).
В галерията по-долу ще намерите доста снимки от сутринта на този ден.
Следобед
Останалата част от деня и нощта е посветена на сватбата. Снимките в галерията прекъсват тук, не искам да вземам хляба на сватбените фотографи, а Миро сигурно е дал цяло състояние за тях – имаха супер много техника и дори снимаха с един дрон.
Задача първа – да се вземе/открадне булката. Миро ни връчва (на мен, Брани и Тишо) едно дебело зелено въже и ни заръчва – “носете въжето” – без повече да обяснява. Предполагам, че е разчитал да импровизираме без да правим прекалени простотии. С Тишката решаваме да правим “ласо”. Какво ти ласо, с това дебело корабно въже. Една от сватбените фотографки вижда това и решава да снима – Тишето позира въртейки “ласото” (идеята беше моя, просто в мен беше средата на въжето). Докато обикаляхме с него, една от “станските” роднини на Миро ни видя и искрено ни се забавляваше. Накрая, се наложи да развържем въжето, идеята била да “обкръжим” пазачите на булката. Миро видя зор да стигне до булката, то не бяха туби с ракия и пълнене на обувки с пари (и ваучери за храна 😉 ). Накрая остана и без часовник. Най-много, обаче, се раздадоха малките му роднини (за единия разбрах, че му е племенник), които до последно се опитваха да пропълзят през краката на “защитниците”. От мен да знаете, тагвайте се у фацебука, че после да можете да търсите отговорите на въпросите там (за щастие Миро си носеше телефона 🙂 ).
Задача втора – църковен брак или изтърпяване на доста скучния ритуал. Естествено се изшупурка дъжд. Паркинга, от сутринта, имаше две свободни места. Митко и жена му ни следваха с тяхната кола, той сигурно се е чудил дали съм с акъла си докато го прекарвах по пътя, който бях минал тази сутрин – изглежда, че друг маршрут до този паркинг просто няма. Самата църква беше умерено интересна (съжалявам, но след като днес минахме през църквата на Рилския манастир не мога да кажа нищо друго), а церемонията умерено скучна. Изглежда, че Зевс, или който там е горе, одобряваше (или пък не), това което се случваше, защото една гръмотевица изтряска точно в момента, в който попът обявяваше Миро и Боряна за мъж и жена.
Задача трета – гражданска церемония. Тя уж щеше да се отложи, после дъждът спря и тръгна навреме (или почти), а нашата групичка без малко да я изтърве (стигнахме минути преди началото). Към този момент тайфата се беше разширила – към мен и Брани се присъединиха Тишо, Митко Димитров, жена му и тримесечното им дете, а след нас се точеха Васето и неговата приятелка т.е. партньорка в танците (ако му се връзвате). И така след като се заприказвахме (разговорите няма да повтарям – нивото на простотия удари тавана) тръгнахме половин час след всички останали. Церемонията беше в голф комплекса. Целият комплекс ми се стори прекалено кичозен (мнение не споделяно от всички), а нивото на грамотност падна до под нулата (книжарница – Book Store Otec Paisi[sic!], план на комплекса – Мастерплан[sic!], правописът е запазен). Ритуалът беше пред езерото на комплекса. Всичко беше нагласено като на филм – арка, езеро, коктейл. Само ако служителката на церемониалният дом беше вкарала малко повече чувство. Дъждът ни се размина за малко, облакът свършваше на няколко-стотин метра от нас. Даже успях да снимам страхотните дъги след това.
Задача четвърта и последна – вечеря и забава. Това за малко да отиде “у лево” за нашата групичка благодарение на наличието на стъклени чаши в апартамента ни и бутилка от сок с надпис “Вишни 2012”. Тишето не беше ял цял ден и простотията в разговора изби тавана (Тишо няма вина, но помагаше). Закъснението от час ни даде възможност да пропуснем чакането на Миро и Боряна, влязохме точно след тях. Трябваше да изтърпим някакви встъпителни речи, преди те да седнат и пътят към нашата маса да се открие. Тя (масата) се казваше Пало Алто. Който може, да се сети защо. От 10 човека 8 бяхме от фирмата, а двама от други IT компании. Няма нужда да казвам, че настроението беше добро – само вижте снимката ми с розичките (сори, трябва ви фацебук, не е публична).
И както казах по-рано, цяла нощ яли пили и се веселили. Даже на хорото се хванах (два пъти). По-късно разбрах, че последните хора са си тръгнали около 7 сутринта.
Ден трети
Който не знам как отлетя.
След наспиване и липса на главоболие (качествен алкохол), забелязах, че Тишето го няма в леглото. Намерих го на дивана при Брани. Той твърди, че съм хъркал прекалено силно и съм издавал три отделни звука. Това са долни инсинуации, аз не съм се чул да хъркам 😉 .
Първоначалният ни план беше да се съберем в две коли и да ходим към парка на “танцуващите” мечки край Белица. Митко, обаче, реши да тръгне към София, защото имаше някакви притеснения за колата си. Притесненията се оправдаха и след 15-20 минути той ни звънна да ни каже, че му се е наложило да гаси колата с пожарогасител. Тишо се отправи на спасителна мисия (по-късно разбрахме, че са успели да ремонтират колата на Митко и да се приберат в София), а на Васко и Колина определено не им се ходеше по мечки. Така, че с Брани реших(ме), да отидем до Рилския манастир.
По пътя подминахме Тишо и Митко, които още се опитваха да оправят колата, а по-късно, за наш късмет малко преди манастира се отвори едно място за паркиране. Църквата на манастира е богато зографисана и не напразно е част от световното културно наследство. Думите не стигат да се опише, но за това пък има снимки. Те са само отвън, защото снимането вътре е забранено. Докато разглеждах музея към манастира (в който снимането също е забранено) се въртях около една група, която един гид водеше на английски, аз се бях зачел в бележките до предметите и изобщо не бях погледнал към него, когато той се обърна към мен – “А, Калояне, какво правиш тук”. Оказа се, че това е моят стар другар Гошо Нейков. Набързо се разбрахме, че турът му свършва след час и ако съм наоколо може да се видим. Естествено реших да изчакам. Успяхме да се видим за цели 5 минути преди той да трябва да бяга към следващата група 😥 , но какво да се прави, при гидовете е така – “ден година храни”. Междувременно, с Брани успяхме да обядвахме с мекици – много са добри, ако сте там пробвайте ги, лафката е точно срещу задния (или предния) вход на манастира.
Снимки
Видео
Статистика
По данни на навигацията съм навъртял 450,7 km към проекта. Посетихме следните обекти от списъка на “100те национални туристически обекта”:
№1 гр. Банско – Къща – музей “Неофит Рилски”
№216 Музей Рилски манастир в Рилска света обител, която е част от списъка на Unesco за световното културно наследство.
№216Общите ми разходи бяха около 43 лева. Не ги сметнах много добре но бяха 3 лева за марки, около 26 за сувенири и останалото за вход в музеите. Разхода на отново гориво не го смятам, защото пътуването беше по повод сватбата, а намирам за излишно да смятам разхода за няколкото километра в повече (ОК, те са повече от няколко, но все пак).
P.S. В момента се опитвам да направя timelapse на цялото пътуване. За съжаление трябва да го правя по малко опък начин – от около 9 часа видео трябва да извадя кадри и после да ги сглобя на видео. Ваденето на кадри е безумно бавен процес и ще отнеме часове. Ако се получи добро видео ще го пусна по късно.
P.S.S. 15 юни 2015 Ето и обещания клип. Цялото пътуване заснето в 22 минути и 50 секунди:
Оставете отговор