Хо Ши Мин или както често го наричат и местни и туристи, със старото му име Сайгон, определено не е моят град. Много хора, много трафик, много гюрултия. И освен това, определено не достатъчно забележителности.
Започнах деня със закуска в хостела. Този път не вездесъщите яйца и плодове, а багета с телешко и зеленчуци. Две неща ми идват на акъла. Тук правят страхотни багети, явно са го взели от френската окупация. Освен това ядат много телешко, доста по-често се среща отколкото в други азиатски страни, в които съм бил, пък и го готвят много добре.
След закуската си поръчах мотор през Grab и след известно търсене успях да се ориентирам, че тук трябва да си на определена точка за вземане, а не може от всяко место да си поръчаш. Точките са близо една до друга, поне в централната част, но тук се наложи да пресичам многолентовия булевард по пешеходната пътека без светофар. С практиката нещата стават по-лесни. Внимаваш за колите и гледаш да не спираш, а моторите ще те заобиколят.
Бързо стигнахме до дестинацията, тоя първия беше най-нормалният моторист за деня. Бях отишъл да си взема билет за автобуса. От хостела предложиха, още вчера, да ми го запазят, но пак щеше да се наложи да отида и да си го взема, а предвид, че автобусите са на често нямаше смисъл. Взех си билет и ме инструктираха да съм на това място час преди тръгването, защото часът на тръгването е от автогарата, която е доста далеч от центъра.
След като свърших битовата работа спрях един от мотористите, които тъкмо оставяха пътник и след малко "обяснения" с картите и телефоните успях да си взема мотор по другия начин предлаган от приложението – с код на "пилота". Ако знаех за това щях да си спестя разправиите с мотористите в Хюе. Така приложението ти дава цента, няма хък-мък.
Някак си оцеляхме по пътя до Музея на останките от войната. За съжаление това е една от основните забележителности. Не мисля, че има смисъл да споменавам за коя война става дума. Това е един отлично направен пропаганден музей. Масови липсва патетичния език и се залага на фактите, както ги виждат виетнамците. Естествено, централно място заемат жестокостите и военните престъпления извършени от американците, а нищо не се споменава за действията на другата страна. Нещото, което ми дойде нанагорно беше залата за ефектите на Агент оранжево – химическото оръжие използвано от американците за обезлесяване на джунглата. Ефекта му върху хората е потресаващ и на всичкото отгоре причинява увреждане на ДНК, т.е. в момента има трето поколение хора със страшни увреждания причинени от това. Честно казано, това място е по-гадно дори от музея на жертвите на ядрената бомба в Хирошима.
Следващата ми цел беше Дворецът на обединението. Предполагаше се да има обедна почивка между 12 и 13, но една от касите за билети беше затворена, а имаше и табела, че първия етаж е затворен, каквото и да значи това. Намерих отворена каса, но реших първо да потърся какво да ям и така и не се върнах повече.
Беше ми много горещо и спрях в една магазинче за шоколад и кафе където изпих един студен шоколад с ментов вкус. За разлика от вчера, на летището, където ментата, която ми сипаха в чая изглеждаше подозрително алкохолна тук със сигурност нямаше нищо алкохолно. По-късно се загледах и в шоколадите, които продаваха. Опитах един, не беше лош, с много малко захар, но нещо не ми допадна, пък и цените бяха едни туристически 😉 .
Скоро попаднах на уличния пазар за храна, който присъстваше и в инструкциите, които ми пратиха от хостела. Имах сериозен проблем. Имаше толкова много неща, че не можех да си избера. Накрая се спрях на нещо, което бях опитвал и преди, т.е. доста по-малка негова версия – местния вариант на солена палачинка. Както обикновено, снимките на храната са в Instagram. За десерт изпих чаша сок от захарна тръстика, с лед. Искаше ми се да снимам как го правят, но докато плащах и бяха свършили, а след мен нямаше друг човек.
Минах през близкия "китайски" пазар, попазарих се за магнити и след като не си харесах нищо друго (това, което реших, че е шоколад, се оказа кафе с вкус на шоколад) се насочих към "пешеходната" улица. Лесно я намерих, но първо реших да мина покрай катедралата Нотр Дам. Тази тук е далеч от съименичката си в Париж. Не стига, че е малка, но и е в ремонт и не може да се влиза вътре. До нея се намира пощата, която е доста красива сграда и даже функционира като поща (и сувенирен магазин).
От там се насочих обратно към пешеходната улица. На нея течеше лудо строителство на сцени. Предполагам за наближаващата нова година. Веднага ми направи впечатление единият небостъргач, който видях. В инструкциите от хостела се говореше нещо за някаква платформа за наблюдение и си викам, няма как да не е този тук. Оказах се прав. Избегнах плащането на входна такса като отидох в бара (вместо на наблюдателната платформа). Той, естествено, е на хипер високи цени. Малката наливна бира е 79 000 донга, да не говорим, че това е без ДДС и 10% "сервиз", т.е. излиза 5-6 пъти повече от обикновена бира в заведение. Но нищо, тиха музика, климатик и приятна гледка.
Поръчах си мотор за прибиране, точно на точката за вземане. След известно търсене си намерих "пилота" сред множеството негови колеги. Тоя тренираше за изтребител, но въпреки високата скорост изглежда да знаеше как се кара мотор.
И така, прибрах се. Ударих му една дрямка. Оправих сметките в хостела и вечерях на същото място като вчера с телешко на сач във формата на теленце. Бях си го харесал още вчера, но ми се видя малко малко. Сега е време за сън и почивка, защото следващите три дни са много натоварени – автобус, сън, тур преди изгрев, веднага след това автобус, сън, минаване на граница с лодка в ранни зори. Не знам кога ще успея да пусна следващия пътепис. Утре, вероятно, няма да има нищо интересно за писане. Вдругиден ще има, но не знам дали ще успея да го пусна, предвид, че ще съм в малко гранично градче със съмнителен Интернет.
Оставете отговор