И така, последен ден тук. Планът беше да отида на еднодневна екскурзия, но вчера така и не се занимах да организирам нещо. Бях разгледал разните брошури, дето са на входа на хотела, но разните там визити на слонски паркове искаха майка си и баща си за целодневна екскурзия. И така, тази сутрин, разпитах момчето на рецепцията, но явно организационните умения не му стигнаха, защото почна да ми разправя как нямало нищо следобедно. ОК, тук на всяка крачка има тур агенция, все някой друг ще може.
Речено, сторено. Гръмнах се на първото място дето пишеше туристическа информация и е толкова информация, колкото аз съм самолет. Зле прикрита туристическа агенция, точно каквото ми трябва. Бързо ми намират един следобеден тур, който струва една бала пари (по тукашните стандарти). Записвам се да ходя в някакво село на племената от хълмовете и после в най-известния храм, който се намира над града.
Запълвам остатъка от сутринта в шматкане из града. Снимам разни храмове, които не съм снимал преди. Такива ми ти работи. Решавам да ям малко по-рано, че не се знае кога ще се върна от тая екскурзия. Първи опит – зелено къри – една зелена супа, приятно пикантна, но пълна със всякакви не особено ядливи зелении и три-четири парченца пиле. Поръчал си го бях с роти, тая прословута закуска, която така и не опитах. Оказа се обикновена катма. Поне на вкус, на вид също приличаше, но беше на малки парчета.
След първия, неуспешен опит за обяд реших да направя втори. Реших да пробвам ресторантчетата до хотела. Те изглеждат като място, където ядат местните. Поръчах си един кои сой (или е кой сои или не се наемам да го транскрибирам). Това е онази пилешка супа, за която писах вчера. Знаех, че е нещо, което ще ме нахрани пък и е вкусно.
Имах все още доста време, до часа на тръгване и се прибрах да се охладя малко. Пък един часа излязох на масичките пред хотела, да чакам. Като ме видя, че сядам отвън, момчето от рецепцията включи вентилатора, който до сега не бях забелязал. Доста по-приятно е да ти духа вентилатор от тавана, отколкото само да кибичиш в жегата. От тур агенцията проявиха почти арабска точност. Дойдоха около 13:20, т.е. в края на периода, в който ми бяха казали да ги чакам. Почти съм сигурен, че закъсняхме и в двата други хотела.
Бяхме само четири човека. Една двойка от Чили, малко по-възрастни от мен и една девойка, доколкото видях от Нова Зеландия. Естествено, шофьорът ни в предния си живот е бил състезател в планински ралита. Завоите ги вземаше само по най-ефективната линия. Изпреварваше с и без видимост, абсолютен състезател. Добре че кармата му беше добра и всичко мина благополучно.
Подминахме храма и продължихме към селото на местните. Останах доста разочарован от него. Всичко е превърнато в един огромен пазар за туристи. Тук-таме се виждаше някоя бабичка, облякла си традиционната носия, за да забавлява туристите. Снимах “училището”. Голяма табела училище, един навес и малък двор. Толкова, няма чинове, няма столове. Да не чувам оплаквания, че у нас липсвала материална база 😉 . Един чичо, ме накара да му опитам от всичките видове сушени плодове. Колкото и да ми се искаше, няма как да взема от всичко, просто нямам къде да ги държа. Взех си две пликчета манго с лимон или поне така ми обясни чичето. Яко е на вкус, пък не знам какво е.
Следващата спирка беше храма. Има два варианта за качване. Или по стълбите (не е за мен това) или с “въжената кола”. Чилийците искат по стълбите, ама нещо не могат да се разберат с гида, който се опитва да им каже, че ще ги води на там. Най-накрая не издържах и им викам escaleras сочейки им към гида. В тоя момент те загряха, че ние с новозеландката ще се редим за “асансьора” пък те да си ходят да си се катерят по стълбите.
За съжаление, “асансоьра” беше напълно покрит и нямаше никаква гледка. Докато дойде нашият ред и гидът вече ни чакаше горе, пък са баш бая стълби. Обясни ни той, на две, на три нещата и ни остави да се разхождаме. Естествено, в този момент реши да се изшоурка един дъжд. Вътрешния двор на храма беше облицован с едни хлъзгави плочки, добре, че местните са се изхитрили и за украса са наслагали един грапав камък, та да не се пребия като се подхлъзвам. Пошляпах си бос из топлата водичка, не знам какво щеше да стане ако печеше слънце. Щяха да ми се подпалят краката, но с тоя дъжд, плочките се бяха охладили, а водата беше приятно топла. Чак да му се прииска на човек да си удари едно сапунче 😉 .
Слязох по стълбите в уговореното за тръгване време. Стигнахме до града точно в най-голямото задръстване и нашият рали състезател показа таксиджийските си умения, промушвайки се из знайни и незнайни улички и сокаци. Оставиха ме последен, минах през стаята, колкото да зарежа фотоапарата и раницата и да си метна една суха тениска и беж към нощния пазар за храна.
Стартирах с две свински клечки ще им викам. После ядох някакво пилешко шишче, което беше ужасно мазно и предполагам бяха трътки. Или нещо друго, което хрупаше. Накрая, реших да завърша с нещо по-солидно. Това май е някаква китайска манджа – свинско с ориз, като това дето ядох вчера и едно сварено яйце. Гарнирано с някакви туршии. По неизвестна за мен причина яйцето беше кафяво на цвят. Реших, че не искам да знам защо. За десерт си взех диня, която в момента се изстудява в хладилника.
Утре ме чака път. Към пет-шест часа с рейса. Според моето проучване и момчето от рецепцията, автобуси има поне в 8, 9 и 10 часа. Този в 8 едва ли ще успея да го хвана, но ще се целя в следващия. Не би трябвало да има проблеми с местата. Ако не, ще го мислим на място.
Оставете отговор