Шипки

Знаех си, че ако не си взема фотоапарата ще ми притрябва. Бях планирал два дни лежане и гледане на телевизия в Стара Загора, но племенникът ми искаше да отидем на Шипка. Добре, че преди време оставих старата “сапунерка” на майка ми и имаше с какво да снимам.

И така, речено-сторено. В събота се наспахме и успяхме да тръгнем към №93 връх Шипка – Национален парк-музей “Шипка” – паметник на свободата чак около 11 часа. Пътя го знаем наизуст и можем да го минем и със завързани очи. Естествено минаваме през Бузлуджа, за да си спестим трафика на шипченския проход. Пътя е доста разбит, но той си е такъв в последните 25 години и освен някой “заблуден” колоездач или берач на гъби, друг човек няма да срещнете. Единствената изненада бяха двама типа, които си бяха спрели колата и сипваха асфалт в една дупка – явно бяха решили да направят нещо полезно за обществото, като им е останал малко асфалтец.

Откакто го има този блог за втори път посещавам връх Шипка. Този път се качихме до горе. Билетчето е само 2 лева и понеже децата не са още ученици не ни таксуваха за тях. Поразгледахме и се насочихме към заведенията на върха на прохода. Напоръчахме една камара манджа и добре, че беше племенницата (на 10 месеца), за да помага с изяждането на всичко. Тя не спря да вика “дай” (единствената дума, която знае) – то не беше пюре, боб, пържени картофи, кебабче и накрая дори биволско мляко. Последното ѝ дойде кисело и спряхме до там.

След това беше ред на Шипка, т.е. №92 град Шипка – Храм “Рождество Христово”. Или както протече разговора с племенника предния ден:

— Отиваме на Шипка и после?
— В Шипка.
— Нееее — смее се — първо отиваме на Шипка и после в Казанлък ли?
— Ами не, после отиваме в Шипка.

След което повтаряме тази размяна на реплики 2-3 пъти 🙂 .

Храма в Шипка го намерихме относително лесно. Само нямаше знак на изхода на прохода и се наложи малко да обикаляме, но като има навигация е лесно. Естествено входа за инвалиди е затворен и трябваше да мъкнем количката на Дивна по стълбите. Поне тук не са решили да слагат такса за вход. Влязохме и запалихме по свещичка. Интериорът е типичен за православните храмове. Единствено светлите тонове на стенописите ми направиха впечатление. Е, разбира се, златните кубета също. Както и полумесецът под кръста на най-високия купол.

Завършихме деня с посещение на №91 град Казанлък – Тракийска гробница, което е и обект №44 на UNESCO. Това не беше в първоначалния план, но имахме време. Гробницата е всъщност само копие. Оригиналът е съвсем наблизо, но е прекалено ценен за да се допускат хора в него. Помещението е доста малко и за археологическия лаик в мен не представляваше интерес. Предполагам, че за специалистите това е нещо уникално, но нито аз нито Деница останахме особено впечатлени.

Този път нямам точна статистика за километрите и часовете, но за сметка на това докарах броя на печатите до 15 и марките до 12 (трябва да ида да си взема липсващите марки, но ще е като събера 25 печата).