През Европа с кола

От Мадрид до Лима

Днес, защото за мен все още е 19 Септември (часовникът на компютъра ми показва 22:52 точно в този момент), съм станал в 5 часа мадридско време, което е 6 наше или по-скоро вашe, казах ви колко е сега часът тук. През последните 24 часа съм дремнал само на два пъти за по около половин един час, при това много лека дрямка от ония тип, при който чуваш всичко около теб, но просто нямаш желание да си отвориш очите. Пиша всичко това, за да ме извините ако ви звуча силно некохерентен.

Но да се върнем на пътеписа. Излязохме рано от хотела, препоръката ни беше да стигнем на летището три часа преди полета, т.е. трябваше да сме там около 10. За това си тръгнахме от хостела около 8 и нещо. Първо хапнахме в Museo del Jamón, както можете да се сетите от името ядохме сандвичи (bocadillos) с jamón ibérico, което е вид шунка с много плътен опушен вкус. След това се прехвърлихме в една chocoteria, която беше до входа на метрото, и пробвахме два вида churro.

Пътуването с метрото не е никак интересно, тичането из летището и следването на обезкуражаващи надписи като изходи R, S и U се намират на 35 минути, също едва ли е интересно. Заслужава си да се спомене, че съветът на авиокомпанията да сме на летището три часа преди полета е напълно основателен.

Полетът мина без да има проблеми. Приятно бях изненада от качеството на храната, която ни беше предложена. Първото ядене беше обяд, имаше избор между две основни ястия – пиле и лазаня. Аз избрах лазанята без да съобразя, че това е вегетарианското ястие, въпреки това яденето ми хареса много, което рядко е случая с храненето в самолет. Освен основното имаше някакъв сладкиш за десерт и салата с някакъв вид къдрава маруля (не ги познавам, кое какво е) и риба тон. Второто ни хранене беше някакъв малък сандвич с шунка и сирене, също вкусен (но може би гладът е най-добрата подправка). Накрая, малко преди края на полета, ни сервираха още едно ядене, което не мога да определя като наименование. В него отново имаше сандвич с шунка и сирене, но този път доста по-голям, имаше и плодово кисело мляко (нищо особено в сравнение с еквивалентите у нас), някакви захаросани сладки, които съм виждал и по нашите сладкарници, но не знам как се казват и малък киткат.

За съжаление този път не можах да направя никакви снимки. Бях на мястото до пътеката, което си е добре при такъв дълъг полет, защото по лесно може да се стане, за разходка, напитка или използване на онова място без което съвременната авиация нямаше да е същата. Въпреки, че не можех да снимам, имах късмета да видя две страхотни гледки – краят на Европа от въздуха, когато напуснахме Португалия и началото на Южна Америка (някъде около Френска Гвиана), когато най-накрая полетяхме над суша. Това последното си беше чист късмет, тъй като се случи по време на филмовите прожекции, при които повечето прозорци бяха със спуснат сенник.

Единствено се разочаровах, че не обявиха кога минахме през екватора, но човек не може да има всичко, така или иначе сега не само съм за пръв път на друг континент, но и съм за пръв път в южното полукълбо на нашия звезден дом.

Пристигането мина безаварийно, минахме без проблеми през имиграционните служби, явно хората тук се пазят от големия наплив на незаконни емигранти. Сега имаме 60 дни да разгледаме и напуснем страната, ние не мислим да се възползваме, но все пак ги имаме. Международната част на летището се оказа супер малка, дори по-малка от тази на софийското летище. За град, който според нашия таксиджия е 10 милионен е направо миниатюрно. Утре ще видим и частта за вътрешните полети, те са доста по-разпространена форма на транспорт тук, отколкото у нас.

Като казах таксиджия, всеки пътуващ трябва да знае, че първата будка за викане на таксита е и последната, ние не си викнахме такси и ни одраха здраво – 110 nuevo sol, което е около 55 лева. Според една табелка в хотела, правилната цена би трябвало да е на половина, апарати няма, всичко е на пазарлък, но след толкова часове в самолета просто нямахме сили за нищо, а таксиджията изглеждаше като официален представител на фирма. Но колкото и да ви предупреждавам, а ние бяхме предупредени, но след такъв уморителен полет, човек просто иска да стигне хотела.

Плюсът от цялата работа беше, че минахме по някакъв обиколен път (или поне на мен ми се стори така), от където се виждаше океана. Настанихме се и бързо излязохме на водопой и паша. Общо взето всички източници отбелязват, че водата в Перу не става за пиене, съдейки по силния мирис, вътре има достатъчно хлор, за да не е оцеляло нищо, но не смятаме да рискуваме. След кратко объркано обикаляне намерихме ресторанта, който рецепционистът ни препоръча (открихме, че ако тръгнем в точно обратната посока няма да стигнем бързо).

Тони, нали си е кулинарен спец, яде някакви джиджани работи, аз се спрях на простата tortilla. Месният вариант на това включваше картофи и лук, имаше доста слоеве и беше поне десетина сантиметра на височина, накрая се наложи Тони да ми помогне със справянето с това ястие. След като платихме доста височката сметка, сравнително лесно намерихме местния супермаркет и си напазарихме водица. Открихме, че пресичането на улиците тук може да бъде екстремен спорт, а пешеходните светофари са кът.

Утре летим за Арекипа, за съжаление летището е далеч и пак ще трябва да тръгнем относително рано, т.е. рано за нас, по нашенско ще е някъде около 4 или 5 следобед.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *