През Европа с кола

Арекипа – ден втори

Днес се събудихме по малките часове. Изглежда все още не сме се аклиматизирали напълно. След закуската от хляб, масло и сладко полети с чай/кафе и някакъв сок се изстреляхме с такси в посока към автогарите (те са две една до друга). Нощното ни будуване ни беше наплашило, че не можем да си резервираме места за автобуса за Пуно. На място нещата се наредиха доста бързо, намерихме агент на автобусната компания и си взехме билет за туристическия автобус, който ще ни вземе от хотела утре по обяд.

Спокойни, че сме уредили продължаването на пътя, се върнахме в центъра, където се озовахме насред подготовка за парад. Първо някакви военни части се разхождаха напред назад със знамена, очевидно нещата не бяха почнали да се случват, защото по озвучителната уредба звучаха аудио проби. Това трая доста време, а на ъгъла на площада където се намира нашият хостел започна да се сформира огромна тълпа от хора в различни униформи, някои със знамена, други с табели или транспаранти.

В един момент дикторът почна да чете имената на една камара официални лица, а малко по късно споменатите се зададоха по улицата идваща от църквата Santo Domingo в посока към нашия хостел. След като посрещнаха официалните лица последва ново изреждане на имена, което така и не разбрах за какво е, а след това официално бяха издигнати знамената на Перу и Арекипа под акомпанимента на съответните им химни. Да, градът си има химн. Хората пееха както националния така и местния химн с ръка на сърцето и свалени шапки. Двата химна завършиха със, съответно, Viva Peru и Viva Arequipa.

След тази част започна една процесия от маршировки. Най-напред вървяха деца от някаква детска градина биещи барабани, дайрета и други ударни инструменти, последваха ги други малки деца, които сигурно едва ходеха, но се опитваха да маршируват като войниците – с високо вдигнати ръце и крака. Махането с ръце, все едно, че маршировката е в театър беше основен елемент на повечето групи. Скоро се разбра, че всички са от детски градини, училища и университети. Минаха и мъже, и жени, като всички се опитваха да маршируват с една или друга степен на успех, все пак е трудно да се марширува на висок ток, но пък можеш да си махаш ръцете колкото искаш, когато не се налага да ги ползваш за да пазиш равновесие по паважа. Снимах доста с камерата и след края на пътуването ни ще можете да видите всичко това.

В един момент ни омръзна да гледаме това, което бяхме разбрали, че е празник на училищата (да с военните и маршировките) и решихме да се отдадем на втора закуска. Намерихме място на една от терасите над площада. Не защото нямаше места, но защото първата беше затворена – предполагам заради празника. Аз реших да пробвам сандвич с алпака, в смисъл животното алпака не текстилния продукт, който се прави от вълната му, а Тони, както обикновено, яде нещо странно, което не се наемам да описвам.

Докато приключим с хапването манифестацията приключи и ние решихме да обиколим останалата част от маршрута и да се огледаме за някои сувенири. Разбрахме от къде се влиза в катедралата, но имаше служба и не ни пуснаха вътре (очевидния ни вид на туристи ни издаде). За съжаление не всичко е отворено в неделя, но манастирът на Santa Catalina беше отворен и срещу не много скромната сума от 35 soles на човек влязохме вътре. Обиколката беше доста интересна, манастирът е реставриран след като в края на петдесетте и началото на шестдесетте е бил разрушен от две земетресения. По време на реставрацията са намерили огромен брой картини на религиозна тематика, които сега са изложени в част от залите. Колонадите ограждащи вътрешните дворове бяха изрисувани с комбинация от флорални и животински мотиви правещи компания на религиозни сцени. Стълбите към една от високите точки на манастира бяха отворени за качване и от там се разкриваше великолепна гледка към града, и обграждащите го планини.

След музея имахме идея да посетим църквата музей Santa Teresa. За съжаление я намерихме затворена (или поне вратата до табелата музей определено беше затворена). За това се насочихме към площада с идеята да си починем малко и да отидем на обяд. По пътя си на там минахме по улица, която не мога да нарека по друг начин освен "улица на оптиките", на тази улица имаше буквално десетки оптики, пресечка след пресечка и от двете страни оптиките се редяха една след друга. Това ме накара да осъзная, че по същият начин на площада, туристическите агенции са събрани от едната страна. Това събиране на еднаквите услуги на едно място навява леко средновековно усещане.

Оставихме багажите си в хостела и отидохме да ядем в заведението където вечерях снощи. Обедното им меню, не беше нищо особено. Ядохме някаква салата с авокадо, която въпреки авокадото беше ядлива и месо (решихме, че е телешко) с ориз, и още някаква местна зърнена култура, която не разбрах как се казваше. Това, заедно с чаша сок, допълнителните бира и минерална вода ни струваше само 31 soles на двамата. След обяда се прибрахме за следобедна дрямка.

Слънцето тук е силно и днес ми се струва, че съм леко изгорял на ръцете. Явно ще трябва да се мажа и да си нося шапката, която си купих на парада. Макар че е по вероятно утре да трябва да си слагам зимната шапка. Сега планираме да излезем да вечеряме и ако има какво да разказвам, ще допиша статията по късно.

А, ето я и дописката. Вечеряхме в едно близко заведение с пиле на грил. То си беше цяла кокошка, не можахме да се справим с цяло пиле, а освен пилето имаше порция пържени картофи и салати по избор. След това Тони искаше да посетим някой бар, както знаете не съм по този род забавления, но отидохме за по едно. За съжаление останахме доста недоволни, Тони каза да пиша, че мохитото е било много зле, аз мога да кажа, че piscoто, което ми сервираха си беше най-обикновена спиртосана ракия, а на всичкото отгоре го бяха направили в някакъв коктейл.

Единствено остана да се похвалим, че днес за първи път успяхме да се спазарим за цената на нещо. Докато търсехме сувенирчета. Тони успя да смъкне 5 soles, можеше и да може повече да се смъкне, но все отнякъде трябва да се почне, пък и предния ни опит завърши с "но това е от бебе алпака" с такъв жален глас, че чак сълзи да ти избият от идеята, че си си помислил да се пазариш.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *