През Европа с кола

Сахара – ден втори

ЧЕСТИТА НОВА 2015 ГОДИНА!

Почвам да пиша този пътепис малко след полунощ местно време. Разказът сигурно ще се получи по-сбит, а правописните и граматически грешки ще са повече от обичайното, но искам да документирам нещата докато са ми още пресни в главата. Интернетът тук е прилично бърз, макар и да не съм си представял, че ще прекарвам толкова време в банята, все пак всички снимки са качени.

Денят ни или по скоро нощта ни започна със събуждане по телефона в 4 (четири) часа без 6 (шест) минути. Защо точно в без шест, защото си бях навил телефонът за 4 без пет, а те все пак успяха да ни събудят по-рано. След бързо препакетиране на раницата, за да се отвори достатъчно място за сувенирите от вчера (всъщност ония ден) и откраднатите от вечерята сандвичи, отидохме на закуската. Да, този път имахме закуска, за този хотел тръгването в пет часа е нещо нормално и закуската почва много рано.

Щяхме даже да успеем да тръгнем навреме, ако от хотела си бяха свършили работата като хората. Не бяха успели да събудят възрастната дама, за която споменах вчера. Както и да е, забавихме се само с четвърт час, а Хабиб, нашият екскурзовод, бързо оправи нещата, много си разбира от работата тоя човек. Всъщност, добре, че закъсняхме. Първата ни цел беше една отдавнашна моя мечта. Още в първата книга, която прочетох след като се научих да чета – През пустинята (Durch die Wüste) на Карл Май се говори за соленото езеро Шот ел Джерид (شط الجريد) (ако помня правилно в книгата беше ал не ел, но тук го казват така и съм склонен да вярвам на тях, а не на преводача от немски).

За съжаление Хабиб не беше сметнал правилно кога изгрява слънцето, което по късно доведе от поредица от закъснения набъбнали до повече от час заради лошото време, но за това по-нататък. Та, само няколко дни след зимното слънцестоене, изгревът, дори тук, е в късния час 07:30 или поне така твърдеше моята сателитна навигация. Мястото на наблюдение беше една отбивка на пътя прекаран през езерото. Освен ранния час, безумния студ, високите цени на сувенирите, да търговията се върти от тъмно, продават се фурми, пустинни рози (включително оцветени такива) и други камъни.

Изгрева не можахме да видим и по нещатното стечение на обстоятелствата. Оказа се, че слънцето се подава точно иззад една къща намираща се в далечината, а на всичкото отгоре беше и доста облачно. Поснимахме заревото, солта по земята и течащата рекичка (езерото беше пресъхнало, както обикновено) и тръгнахме към седем, и половина.

От новия асфалтов път се виждаха забитите в езерото колове означаващи безопасния път през езерото. Както още Карл Май пише, езерото е опасно, на места солната покривка е твърда като камък, но на други крие плаващи пясъци и други опасности. Разбира се, благодарение на тунизийските трудоваци, тези неща на нас са спестени. Следващата ни спирка беше в малко градче (оазис, тук всички градчета са около оазиси, това наистина е пустинята) чието име е без особено значение, където се качихме на джипове за няколко-часова разходка.

Ето го и маршрута на разходката:

Навъртяхме близо 160 километра. Първата ни спирка беше планинския оазис Чибика (الشبيكة), той сега е само кафене и забележителност за туристите, но до 1969 е бил обитаван. Повече сгради са разрушени от наводнение през въпросната година и сега там има само един извор, малък водопад и диви палми. Тук дойде и второто ни закъснение през деня. Заради навалицата джиповете се бяха преместили и част от групата чакаше на мястото където бяхме спрели.

След оазиса започна истинското шоу. Върнахме се към пустинята и започна безумно офроуд каране, дрифтове, изкачване на днюни и всякакви други рискови маневри, което всъщност беше основната цел на разходката с джиповете. Моята врата не беше хубаво затворена, но някакси успя да не се отвори до първата ни спирка, а и както каза моят спътник Илиян всяко дрънчене в колата се оправя с увеличаване на звука от радиото 🙂 . Спряхме на някакво място в средата на пустинята, за да можем да си направим снимки с джиповете, духаше свиреп вятър, но пък успяхме да видим мираж. Някой от хората в колата си помислиха, че наистина се вижда вода в далечината, но гидът ни потвърди, че това е мираж и там няма вода.

Последната спирка с джиповете беше декорът от междузвездни войни, доста не впечатляващо място, много малко и за разлика от филма се виждат незавършените вътрешности на сградите. Тук продаваха пясък в бутилки, с хубави фигурки. Аз естествено дадох много повече отколкото струваше, но поне го купих от самата пустиня, а около мен имаше истински пясъчни дюни, а не магазин. Последва ново бясно каране, този път с единствената цел да се върнем при автобуса.

Минахме през най-северния оазис в Тунис – Ал Метлауи (المتلوي‎) и обядвахме в един ресторант в Гафса, разбира се тук се натъкнахме на зверско задръстване. Хората явно се подготвяха за нова година, защото всеки носеше разни кутии и пакети, а пред пекарните имаше истински тълпи. След обяда продължихме към Кайруан (القيروان‎).

Това трябваше да е перлата на деня, но поради спускащия се мрак и вече натрупаното закъснение нещата не се получиха така. Все пак успяхме да снимаме най-старата джамия в западна Африка, а и пристигнахме точно по времето на вечерната молитва. По принцип в джамията се допускат посетители, но само сутрин. Естествено пазарувахме в магазина, за който Хабиб ни говори през цялото пътуване. Цените бяха фиксирани, но наистина бяха ниски. Мисля, че всички се отпуснаха, макар че според всички гидът ни имаше "договор" за комисионна от продажбите при това с големи неустойки 🙂 , но все пак той си свърши работата прекрасно и заслужаваше дори, и бакшишът който събрахме.

Сега ми остава само да измисля как да пакетирам тая малка шахматна дъска (без фигури, гледах една мостра, пък взех друг модел), тия фурми и другите сувенири, ама все ще ги натаманя.

Стигнахме късно в хотела, този път имаше топла вода и успяхме да хванем втората вечеря. Този път си бяха поиграли и украсили нещата. Храната беше много и вкусна, особено попадение бяха пилешки филета със скариди, но и телешкото беше прекрасно. След вечеря, с моите спътници, седнахме на по чаша вино, тях умората ги надви малко преди полунощ, а аз изчаках да направя една снимка на празното фоайе. Умрях от смях когато двете отделни зали с хора броиха до новата година с различно закъснение, а навън се разнасяше проглушителна тишина, ТИШИНА, ТИШИНА. Тук няма гърмежи и фойерверки (или поне не в туристическото селце, в което сме) и после това ми било третия свят.

Сега отивам да се опитам да крада вода от машината за сокове във фоайето, защото тия идиоти искат водата да се поръчва от единият ден за следващия и не смятат, че празният хладилник е достатъчно основание да се донесе вода.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *