През Европа с кола

От Токио до Канадзава

Цял ден ме гони глад. Тук работното време на хранителните обекти е пре-много странно. Нямах закуска в хотела и по пътя за гарата си купих някакви закуски от едно магазинче. Първата беше ужасно жилава с някакво месо, а втората се оказа някакъв вид правоъгълен кроасан с пълнеж от лук, месо и, май, някакви яйца. Но това го разбрах чак в шинкансена, т.е. влака стрела.

Бях станал малко преди алармата, която бях навил за странния час 07:40. Освен телефона бях навил и "стената". В хотела имаше вграден часовник в стената, доколкото разбирам, това е някакъв "модерен" или не толкова "фийчър". Набързо стегнах багажа и тръгнах към гара Уено. Лесно се ориентирах в метрото. Тук всяка спирка е номерирана, дори да не знаеш бъкел японски, пак ще се ориентираш. Движението навсякъде из подлезите е ляво. Пълно е със стрелки и указания къде да вървиш. Да де, но като потока е толкова голям, че не стига мястото и самите японци разтягат малко правилата. Така ми се наложи два пъти да мина напреки. Първи път, на път към магазинчето за закуските, крачка по крачка, внимавайки да не блъсна някой, втори път – обратно – с директно гмурване в тълпата, да ме заобикалят, явно това е начинът.

Добре, че открих страничните закопчалки на раницата. С тях малката раница може да се закачи отстрани и да е укрепена, докато виси на едното рамо, а и като я закопчая, с ремъка дето е през гърдите, към голямата раница и няма мърдане. Вярно, умалява малко рамото, но се търпи. Това ме спаси и из подлезите, и в Канадзава където трябваше да я мъкна повече от 2 km до хотела. Но пак се отклонявам от основната тема.

"Питах" една машина и разбрах, че съм дошъл съвсем на време. След десетина минутки имам влак. Минах през гише, този влак е само със запазени места, единственият, в който няма не-запазени места. После бегом към перона. Минах през още някакво гише, удариха ми още някакъв печат върху паса, абе дай им печати да удрят и форми да попълват. Бегом по ескалаторите надолу, че знае ли човек колко е далеч, а не ми се повтаря номерът от предния ден. Е, почти се наложи. Стигнах навреме, но бях в четвърти вагон, а излязох при местата за девети. Навсякъде по пода е нарисувано, къде кой вагон ще спре. Има и ленти за изчакване. Търча аз по коловоза, а влака взе да идва. Аха се отвориха вратите и стигнах до входа за моя вагон.

Возих се със супер-експрес. Спира само на 4 или 5 спирки, включително двете крайни. В градските зони се движеше с около 200, извън това не съм засичал. Имах чувството, че половината път (добре де 1/3) са тунели. Доста са дълбали из планината тия японци. Направих някои снимки от прозореца, но навсякъде линията е обградена от бетонни стени и не се вижда много. Стигнахме по разписание и аз нарамих раниците, и тръгнах към хотела. Реших да си взема боклуците и да ги хвърля в някое кошче, но това се оказа голяма грешка. Тук кошчета няма, никъде. След половин ден носене из джоба, боклуците се озоваха в една кофа за рециклиране, някаква японка нещо ми се скара, ама аз японски не говоря, направих извинителна физиономия и я оставих да се оправя.

Хотелът е традиционно японски. Пристигнах доста преди часа за настаняване (16:00), но ме настаниха. Стаята е с татами, легло няма, само дюшек и завивка. В хотела се влиза без обувки, те се оставят на шкаф при входа, от който могат да се вземат и чехли. Оказва се, че малката японска масичка, е изключително удобна за писане на лаптоп, особено като си седнал на възглавница на пода, не са прости тия, ей!

След като си починах малко излязох на разходка из града. Бях гладен и се заоглеждах за ресторанти, но имах лошия късмет да мина по улица без такива. Иначе, според картите, из квартала трябва да има доста. Първо минах покрай някакъв музей на "дървените калъпи". И по точно през прилежащия магазин, в самия музей не влязох, имаше такса, а и все още бях гладен. Оказва се, че това е някаква местна традиция да правят сладки неща в дървени калъпи. Повечето неща или изглеждаха желирани, или бяха в големи количества, не исках да рискувам да вземам някакви неща, които няма да ми харесат и ще трябва да ги мъкна през цялото време. Взех си сладка от тесто, с неопределим за мен пълнеж, и така залъгах глада за малко.

След това минах през парка на замъка или по-точно през една част от него и стигнах близо до входа на прочутата японска градина. Изглежда тукашната е изключително известна. Тайната ми идея беше, че качвайки се покрай сергийките ще намеря и нещо за хапване. Не се бях излъгал, ядох нещо доста неопределено – ориз и пилешко завити в нещо, което имаше вкуса, но не и консистенцията на омлет. За съжаление това хапване беше доста малко, но за това по-късно. Платих си входа на парка и влязох да разгледам. Определено има защо тази градина да е толкова известна.

След като я разгледах, бях отново огладнял и реших да търся нещо да ям. Спрях се пред някакво магазинче с пластмасови макети на храна, но ми казаха, че храната е свършила. Беше малко след 15 часа, а по-късно разбрах, че масата ресторанти работят само в промеждутъка 11-15 и после след 17-18 до към 20-21. През останалото време хората не ядат. Опитите ми да намеря някой супермаркет също не бяха успешни. Реших да разгледам и замъка, времето беше започнало да се влошава, от гадно към наистина отвратително. Не стига, че беше студено и духаше вятър, но сега започна и много сериозно да вали, а тъкмо си бях помислил, че почасовата прогноза ще познае, че няма да има дъжд след 14 часа.

Градината на замъка е безплатна за посещение, но самият той е платен. Реконструиран е преди петнадесетина години по традиционни методи – дървена конструкция без крепежни елементи, само тук-таме имало болтове заради модерните строителни изисквания. Вътре се влиза на бос крак – дават найлонови торбички за обувките. Доста е интересно. Има достъп до кулите, по едни особено стръмни стълби, има и малка експозиция описваща конструкцията на гредите и колоните, и другите строителни техники използвани в стоежа.

Навън времето се беше поукротило, обиколих останалата част от градината и тъкмо преди да се влоши отново се насочих към пазара Омничо, една от атракциите на града, според моята туристическа карта. В края на краищата, нещо, което се казва пазар, не може да не предлага нещо за ядене. Тъкмо на път за този пазар разбрах това с работното време на ресторантите. Самият пазар беше в процес на затваряне. Поне половината сергии бяха прибрани. Иначе изглежда точно като нашите пазари, само дето е пълно с морска продукция (тук е голям риболовен район). Намерих суши ресторант, от ония дето има бар по средата и виждаш как готвачите го приготвят. Хапнах два вида суши, едно с някаква риба и едно със скариди. Оризът ме позасити, но веднага след това намерих някаква местна марка понички и хапнах и две от тях.

Оказа се, че хотелът ми се намира до два от историческите "квартали". То, те са по-скоро по няколко десетки къщи събрани на едно място. Само дето времето беше пълна скръб, дъждът постоянно мокреше обектива на фотоапарата и се бях отказал да снимам. Търговията беше се насочила към затваряне. Ресторантите още не бяха отворили, а моите опити да намеря супермаркет продължиха да са неуспешни.

Сега трябва да се приготвям за излизане, за да не остана гладен на вечеря. Още не съм решил какво ще правя утре. Прогнозата е за подобрение във времето, но моите планове да ходя до близкия обект на UNESCO ми се виждат леко сложни. Според гидовете из нета, трябва да се тръгне рано, преди 7, а на мен ми се иска да се наспя, освен това си поръчах закуска, но тя е от 07:30. Предполагам, че ще го измисля утре сутринта, като се събудя.

И така, тъкмо се върнах от вечеря или трябва да кажа две вечери. Първия ресторант, в който седнах, изглежда беше леко гурме, но цените изглеждаха доста добри. Аз реших да ям "рибата на деня" на "пазарна цена". На готвача английският беше горе долу колкото моя японски и аз направо поръчах, вместо да се опитвам да разбера цената. Естествено цената се оказа с едни 50% по-висока от другото най-скъпо ястие, но в никакъв случай не прекалено висока за вечеря в ресторант тук, просто другите неща изглежда са доста евтини. Убиецът беше газираната минерална вода за 500 йени.

Малката порцийка, обаче, не ме наяде и пообиколих околните улички в търсене на нещо за дояждане. Влязох в една сграда с гръмкия надпис Restaurant и изложени отвън няколко пластмасови макета на манджи. Изборът се оказа доста удачен. Веднага ми сервираха чай, който обаче беше студен. Поръчах някакво телешко. Дадоха ми две парчета туршия, която не си направих труда да опитам, една супа, с някакви зелени листа вътре (може и водорасли да бяха, знам ли) и една купа пълна с ориз и покрита с панирано телешко и нещо приличащо на бъркани яйца с лук. Супичката беше доста приятна и доста гореща, телешкото се топеше в устата, само яйцата ми се сториха една идея по-сурови от препоръчителното. И това всичкото на същата цена като рибата в предния ресторант и пак сготвено пред мен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *