През Европа с кола

Киото – ден първи

За втори ден ще разказвам за Киото пък "ден първи"!? Ами така, ако не ви харесва заглавието не го четете, важен е текста отдолу. Днес краката ми се пооправиха, но за сметка на това почна да ме боли зъб, това пътешествие ще е пътешествие на болките. Намерих начин да си вързвам обувките, така че да се събуват лесно и обуват почти толкова лесно, това се оказа безценно "откритие", предвид бройката на събуванията днес.

И така, след закуската, с някакви кифли от един супермаркет, се насочих към двата будистки храма от вчера. Първо минах през този, който вчера пропуснах. В една от двете зали имаше някаква церемония. Явно бях уцелил подходящо време. Успях да направя видео с камерата и малко снимки преди да ми се скарат, че не трябва да се снима. Предполагам, че проблемът беше, че имаше церемония, защото нямаше знаци, че снимането е забранено. В другия храм имаше такива. Снимането из двора не беше проблем, както и в другата зала, където нямаше никой освен неколцина туристи. Подобно беше положението и в другия храм. Само дето там имаше доста повече движение на хора. Едни сядаха да се молят, други ставаха. Непрекъснато някакви хора се шматкаха наляво-надясно.

От там се качих на една от автобусните линии обслужващи туристическите забележителности. Интересно впечатление ми направи, че линията се води експресна. Иначе друга разлика с редовните линии няма. Обявленията се правят на английски и в двата вида линии. По-късно, като се качих на "нормална" линия, разбрах, че всичко е въпрос на количество спирки. Тази линия, като е за туристи, просто не спира на масата спирки. Иначе цената на билетчето си е същата. Накрая, вчерашната карта, която си купих, излезе доста полезна. Сега вътре останаха пари за по-малко от едно пътуване и утре ще трябва да проуча как да ги изхарча или допълня.

Но малко се отклоних. Целта на возенето, на този автобус, беше да стигна до КинкакуЗлатния павилион. Една от най-известните забележителности на Киото. Късната пролет не е идеално време за това място. Да, облицованият със злато павилион е красив, но природата около него не е в най-красивата си окраска. С достатъчно търпение, успях да хвана няколко кадъра, на които не се виждат хора, а само павилиона и парка около него. Беше голяма тъпканица. Тъкмо бяха пристигнали група ученици и "площадката за селфита" беше претъпкана. Не знам какво да ви кажа за мястото. Наистина е много красиво. На излизане хапнах от присъстващия по всички забележителности сладолед. И добре, че го направих, така и не намерих какво да ям, докато не се прибрах.

Докато си ядях сладоледа за пореден път бях "интервюиран" от японските ученици. Не знам дали това се случва на всички туристи или аз им изглеждам по интересен (страшен) и искат да се хвалят с какъв странен човек са говорили. Очевидната цел на заниманието е да си упражняват английския. Вървят на групички, за да си помагат. Тези явно бяха от групата, която дойде с мен и е от някъде далеч (около Токио, ако се съди по брошурката, която ми дадоха). Бяха си подготвили реплики, в едни тетрадки, и ме разпитаха. Само едно от момчетата имаше такова произношение, че не можах да разбера какво ме питаше. Направи много усилия момчето, но така и не се получи.

След това реших да последвам маршрута подсказан от туристическата карта. Само дето една табела казваше, че до следващия храм – Рьоанджи – има над двайсет минути ходене. Тъкмо се чудех какво да правя и се появи автобус. Гледам на карата – има три спирки до храма и никакви други улици, в най-лошия случай ще сляза на следващата спирка и няма да съм много встрани. Късмета ми излезе. Автобуса ме закара две спирки по-нататък, където му беше крайната спирка. Карата на автобусните маршрути, която вчера ми дадоха, е много добра, но в такива моменти няма време за консултация с нея.

Явно това беше нормалният начин за придвижване към следващата спирка, защото и група ученици направиха същото. Последвах ги след спирката и скоро стигнахме до храма, за който навсякъде пише, че до "скоро", разбирайте около 100тина години, е имал в езерцето си някакъв специален вид патки и за това бил наречен на тях. Езерцето е доста красиво, но патките отдавна ги няма. Основната забележителност е каменната дзен градина.

Последният обект, който щях да посетя днес, беше храмът Нинаджи, това не знам защо все го четях като нинджа 😉 . Жегата взе да ми идва нанагорно, а зъбът почна да ме измъчва страхотно, а да не говорим, че сладоледът беше изчерпал енергийните си запаси. За съжаление минаваше 15 часа, което значеше, че преди да се върна в центъра на града нямам никакви шансове да намеря нещо за ядене. Уф, пак се отклонявам от разказа. Този "храм" всъщност има "дворец" и музей. Естествено и двете искат такса за вход. Безплатната част беше доста обширна и реших да не плащам за вход. Предполагам, че щях да видя още нещо интересно в градината на "двореца", но просто нямах сили за това. Пък и днешният бюджет отиде в купуване на магнити (да, най-после намерих магнити).

В обществената част имаше и някакво събитие. Група жени украсяваха или по-скоро аранжираха цветя в огромни "букети". Имаше няколко готови и няколко в процес на изработка. Всичките имаха номерца в диапазона на горните 50 долните 60, но определено не видях толкова много букети. Предполагам, че или се продаваха, или по някаква друга причина ги махаха след определено време.

Вече бях на спирката на автобуса и се чудех как точно да се прибера (трябваше да взема автобус за 3 спирки по-нагоре и после "туристическата" линия). Всъщност имаше и друг начин. Но трябваше да си нося JR паса. Малко по-надолу (в буквалния смисъл), по маршрута от туристическата карта, имаше отбелязана гара и с паса щеше да ми е безплатно. Всъщност този маршрут е доста дълъг и вероятно би отнел цял ден. Но както и да е. Дойде автобус и аз видях, че стига до централната гара, което е само на една спирка с метрото от моя хостел. Скочих на автобуса и извадих картата на автобусните линии. За мое щастие се оказа, че този спира и на моята спирка.

Прибрах се след 45 минути лашкане из градския трафик. Хапнах някакви сладкиши от супермаркета (двата се оказаха крем карамел, ама поне два пъти повече от всеки продаван в България). Сега мисля да почина още малко и да посетя някой от рамен баровете за вечеря. Утре има някакъв фестивал, заради който планирах точно тези дни да съм в града. Ще се опитам да го посетя. Още не съм видял всичко, което исках, тук нещата са доста пръснати и почвам да се чудя дали си струва разкарването до Кобе и Осака само за да ги разгледам набързо. Но това ще го реша утре или вдруги ден.

И едно последно параграфче, след вечерята. Намерих един от близките рамен барове. Седнах на бара, но ми посочиха машината. Отидох до машината и почнах да цъкам, само японски с малко насоки на английски от сорта на "менюта", "отделни неща" и т.под. Взех да цъкам, нещо ми джомоли, трябвало било да пъхна първо пари. Пъхнах пари и ми напечата листче с поръчката. Пак седнах, взема ми половината листче и след малко се върнаха с менюто. Супичка, риба (а аз си мислях, че е месо) върху ориз, с настъргани яйца. Не особено скъпо, но пък достатъчно за да се наяде човек.

Галерия

Видео

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *