През Европа с кола

Ига

Днес направих планираното пътуване до музея на нинджите в Ига. Като свикне човек на влаковете и нещата стават лесно, дори когато се пътува с локалните влакове из дълбоката провинция, в които няма обявления на английски. Просто трябва да се слуша за името на станцията. Иначе, на перона пише името на английски. Изобщо не е трудно да се ориентира човек.

В този хостел се предлага закуска и след като я хапнах (омлет, две резенчета месо, две филийки хляб, купичка с плодове и нещо, което не разбрах какво е със сладко) тръгнах към гарата. Добре, че бързо се усетих, че съм забравил фотоапарата. От втория опит стигнах успешно до гарата. След има няма 15 минути се появи моят влак. Още толкова и дойде време за смяна. Гарата Камо е доста малка. Още докато четях табелите и се опитвах да се ориентирам дали това на перона е влакът или е някой следващ, един японец ми се притече на помощ.

Още петнадесетина минути чакане и после около 45 минути път из планината, и бях на гарата на ИгаИга-уено. Видях, че има местен влак, но реших да се поразходя. Музеят е при замъка, за който видях табелка, че е на 2,5 km. Половин час разходка на припек и стигнах. Бях точно навреме за шоу програмата, която е само 2 пъти на ден.

Шоуто е, малко, по детски направено. Има сериозни звукови ефекти и симулиран бой. Малко, даже, прекалено симулиран. Бил съм, пък и съм участвал, на по-реалистични демонстрации на бойни изкуства. В програмата участваха трима души. Старият нинджа, който показа завидни умения в мятането на шурикени и шакени (друг вид метателни оръжия). Мяташе ги от доста голямо разстояние и наистина останах впечатлен. Освен него имаше и жена нинджа, която явно играеше добрата нинджа, и естествено лошият нинджа, който преди това събираше входната такса за шоуто 🙂 . И така, в няколко различни демонстрации все убиваха лошата нинджа, пък той все възкръсваше и пак го убиваха.

Една групичка западни туристи изгледаха шоуто облечени в "нинджа" дрехи. От най-фалшивия вид, които можете да видите във филми от сорта на Американска нинджа Nта част. На един от тях дадоха да се опита да спука балон с фукия – това е духалка за стреляне със стрелички. Човека уцели от втория опит, както между другото се случи и на демонстрацията преди това. Очевидно, провалът е опция, защото имаше съответстващи звукови ефекти. Позабавлявах се добре.

След представлението влязох да разгледам музея. За моя радост, повече от експонатите имаха подробни описания на английски. Следващата ми спирка беше къщата на нинджите. За която, всъщност, се плаща таксата. Това определено ми беше много интересно. Оказва се, че къщите им наистина са имали всичките тайни проходи и скривалища, които могат да се видят по типичните B филми. Имах късмета да вляза с малка група, само японци. Гидът не говореше английски, но с помощта на единия японец успях да разбера някой от нещата, за които се говореха. Всъщност хитреците бяха измислили система да помагат на не японско говорящите. Имаше окачени скрити обяснителни текстове, на важните места и гидът ги вадеше, за да мога да чета. Успяха да ме придумат да се пробвам да вляза в едно от скривалищата на нинджите. Предполагало се, че вътре може да влезе човек не по тежък от 60 kg, да бе, да. Много се забавляваха, японците, че успях да се събера вътре.

С това атракцията се изчерпа. Разходих се покрай замъка, но реших да не влизам в него. Не ми се даваше входната такса, пък и много стълби ми се видяха. По някаква страна причина тук всички заведения за ядене или бяха затворели (още в 13 часа) или не ми вършеха работа. Решил бяха да се прибирам, чрез местния влак и си бях купил билет (частна линия, не на JR). Влаковете минават веднъж на час и стигат точно за влака към цивилизацията. В крайна сметка ядох някакви бисквито-сладки (които бяха доста вкусни) и KitKat с вкус на зелен чай (който е доста странен, но приятен).

На връщане беше обратната история с влаковете. На гарата в Нара се донаядох от една пекарна – кроасанче и нещо като хотдог. Като гледам, асортимента на пекарните е горе-долу еднакъв. Почнах да откривам добрите неща 🙂 . Беше напекло страшно слънце, затова се прибрах на хладно при климатика. Трябваше да проуча маршрута за утре – заминавам за Хирошима. Пък и бях много уморен.

Само в Япония очаквайте заведение, в което трябва да си готвите супата сами. След като се прибрах рано от сутришната обиколка и не успях да се наканя да изляза преди вечерята, тръгнах да си търся нещо за ядене. Не си харесах нищо от местния пътеводител, който намерих в хостела, а персонала си беше заминал, за това тръгнах да обикалям улиците. Попаднах пред вратите на заведение предлагащо "гореща купа". Качих се по стълбите и още щом видях каменната пътека обградена с чакъл, водеща към входната врата, разбрах, че това ще е нещо интересно.

Всички маси бяха разделени в отделни сепарета, с висящи парчета плат откъм пътеката. От едната страна бяха европейски маси и столове, а от другата, заградени с дървени плъзгащи се врати – японски. Настаниха ме и ми донесоха английско меню. На последната страница с храните имаше инструкции за приготвяне на яденето. Пред мен имаше малък газов котлон. Поръчах някакво меню. Цената беше около 2200 йени, но явно ме таксуваха и за водата, която пих, защото накрая платих 2700.

Донесоха ми купа с бульон и я сложиха на газовия котлон. Според инструкциите, трябваше да варя кюфтето 5 минути, а тънко нарязаното пилешко 30 секунди. При мен имаше и някаква малко по-дебело пилешко, което варих малко повече. Само дето по средата на варенето ми намалиха котлона и варих кюфтето повече от отредените му пет минути, за всеки случай. След като се свърши с месото, се слагат зеленчуците. Накарах да ми усилят котлона, че нищо не ставаше. Имаше зеле, едни дълги тънки гъби, които растат на гроздове (продават ги тук по супермаркетите, заедно с още 5-6 различни вида), праз (или нещо подобно) и някакви зелении. Имаше и парче тофу. Тук много го уважават тофуто, към останалата част от менюто също имаше купичка тофу, с нещо отгоре. Но да се върнем на супата. Към зеленчуците имаше и от ония неща, които аз оприличавам на омлет (ама маринован). Може да е някаква производна на тофуто. Знам ли?

Останалата част от менюто включваше месна разядка, пържено пиле, вече споменатото тофу с нещо и май това е. Донесоха ми и каничка с техния специален сос, който трябвало да се използва за подправяне на бульона. Изядох месото и почти бях свършил със зеленчуците, когато казаха, че след това давали нудъли, т.е. май има избор от нудъли или ориз, но аз се спрях на нудъли. Те се варят в бульона, който ми допълниха от един чайник, защото беше понамалял.

И така, хапнах и нудълите. Наядох се доволно, малко оплесках всичко наоколо, но какво да се прави. Тия нудъли докато ги сипвах се влачиха по масата, а докато ги сърбах пръскаше бульон навсякъде. Ще ме извиняват японците, аз съм неориентиран европеец.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *