През Европа с кола

Мияджима и Хирошима

По изключение, днес ще започна хронологично. Първата ми работа сутринта беше да си взема две закуски от едно близко кафе и да изтърча да Парка на мира, за да видя как точно ще звънне Часовника на мира, точно в 08:45. Звъненето не е нищо особено, просто някаква мелодия с камбани. Можете да го чуете на първото клипче по-долу.

Веднага след това хванах трамвая и после влака, а след влака и ферибота. Целта беше остров Мияджима и намиращото се там светилище Ицукушима, което е обект на UNESCO. Фериботът се покрива от JR паса, което е супер. Това е едно от най-посещаваните места в Япония и има два ферибота, които вървят през десет минути, т.е. лодките са общо 4, защото отнема 10 минути да се стигне до малкия остров.

На този остров също има "диви" сърнички, само дето са доста по-малко и хората не ги хранят. Сдобих се с туристическа карта и указания от информацията на морската гара, и се запътих да обикалям. Сутринта имаше прилив и Тории – арката, беше във водата. Самият храм Ицикушима, който е построен наколно, също се миеше във водите на Вътрешно японско море. Интересно ми стана, че навсякъде из градчето имаше разлепени предупреждения за цунами. Табелка с надморската височина (между 2 и 3 метра). Имаше и някакви карти на японски, за което предположих, че указват безопасни места. Изненада ме това, че дори от вътрешната страна на Япония, може да има цунами.

Но да се върнем на храма. Той е представител на някакво специално архитектурно течение. Доколкото разбирам, на наколни храмове, които сякаш плували. Извън това аз не останах особено впечатлен. Но пък какво ли ми разбира главата. Уцелих момент, в който в главния олтар се провеждаше някаква церемония. Реших, че е сватба, защото една от жените беше накичена с някаква доста сложна дреха и стоеше на челно място на масата, а и постоянно се налагаше някой да ѝ помага докато ходи. Ама със същия успех може и да е било погребение. Ако разбирате японски, гледайте второто клипче и може да ми кажете.

След храма се шматках малко. Отидох до аквариума, но 1400 йени ми досвидяха. После минах и покрай Историческия и фолклорен музей, но и тук реших да си спестя таксата, за по-късно инвестиране в храна. Влязох, обаче, в Съкровищницата. Така и не разбрах на какво точно е тая съкровищница. Уж беше на храма, а то вътре имаше повече мечове и брони отколкото религиозни артефакти. Около половината неща имаха надписи на английски. Мечовете и броните не, изящно украсените свитъци съдържащи сутри – да. Всъщност, точно тия свитъци са особено впечатляващи. Става дума за религиозни текстове изпълнени с много цветове. Цялата хартия (или е пергамент, не знам) е украсена, не само около текста, но и гърба на свитъка. Хартията изглежда цветна. За съжаление, снимките бяха забранени, а се случих да съм вътре с голяма група хора и нямаше как да промъкна някоя, без да ме видят.

Бях се разсеал и без малко да пропусна да отида до основната, както се оказа след това, атракция. Храмът Дайшо-ин. Това е будистки храм. Изпълнен с десетки и стотици статуи на какво ли не. Първо минах по една пътека обградена с малки статуи, много от които носеха шапчици. Всяка статуя беше различна (брошурата твърди, че всичките 500 са с различни изражения). Оказва се, че това били учениците на някакъв учител. В една от сградите пък има 1000 статуи на … не знам точно какво, предполагам някакво божество или демон. На друго място има 1200 миниатюрни статуи на буда, номерирани.

Изобщо имаше какви ли не статуи, с какви ли не размери. От съвсем малки до почти човешки ръст. Не съм сигурен, че успях да обиколя абсолютно всичко. Тръгнах по една пътека и стигнах до нещо като мазе. По пътеката ме беше насочила стрелка с надпис на японски. Върнах се и в друго подобно "мазе", намерих цяла зала, с олтар, с десетки фенери по тавана, окичени един до друг и множество статуи. Като гледам брошурата, май в онова "мазе" е имало някаква статуя.

Докато бях в най-високо разположения храм, започна някаква молитва. Един монах, облечен в оранжево, седна с лице към олтара и запя. Доста гърлено. Взе да удря по една купа, звучеше като камбанен звън, но с доста дълго кънтене. После взе да бие един огромен тъпан. През цялото време не спираше да пее. След малко спря да бие тъпана и взе някаква пръчка с накичени по нея дрънчащи украси. Пя и дрънча още известно време. След това се обърна към публиката и заразмахва тая пръчка, все едно е кандилник. Явно нещо благославяше събралите се вярващи. После упражнението почна да се повтаря отначало и аз си тръгнах. След доста време, като приключих с обикалянето на останалите неща, минах покрай долния павилион и там все още течеше молитвата. Явно молитвите продължават доста дълго.

На път за улицата с храната минах покрай Пет етажната пагода и влязох в сградата до нея, срещу малка такса. Докато бях там не успях да разбера какво е, но според карата това е някакво светилище!? Малко сянка ми дойде добре. Снимките вътре изобщо не се получиха. Имаше някакви избелели картини, но светлината беше твърде лоша за моето измъчено фотоапартче. То като цяло днес не съм доволен от снимките. Имаше места където трябваше да фокусирам по няколко пъти, само за да ми трепне ръката докато снимам. Като гледам обективът е целия пълен с прах. Явно ще трябва да пенсионирам апарата, след това пътуване.

Първото ми хапване, преди кулминацията на деня, беше някаква пържена пръчица. Уж от октопод, но всъщност изглеждаше като "рачешко" руло, но вътре с парченца от октопод. Имаше още много видове пръчици. Пържат се за няколко секунди, после ги вадят, подсушават от мазнината и слагат в пликче, за ядене по пътя. След това тръгнах да търся основното ястие. Местния специалитет са стриди (и змиорки, но това друг път).

Седнах в едно заведение. Обслужването го бяха докарали до ново ниво. Имаше кошница, да си оставя багажа в нея, а не на пода. Докато чаках поръчката ми сложиха един телефон пред мен, с пуснати клипчета от острова. Понеже моите печени на грил стриди се забавиха ми го сменяха няколко пъти и ми пускаха различни клипчета. Най-накрая дойдоха и стридите, общо 5 броя. Това са огромни миди, ей. Като са опечени се отварят лесно, с ръка. Сипва им се малко лимонче, даже пробвах една с малко соев сос, който тука ръсят на всичко, но само с лимон беше по-добре. За съжалени имах лошия късмет първите три миди да имат страхотен вкус и консистенция, а последните две да са леко кашнати. Явно ги бяха препекли, после като не са се отворили бяха ги отворили с нещо и половината бяха насолени с черупки. Както и да е, доста вкусни бяха. И това за 1200 йени, т.е. около 10 €.

За десерт минах през една близка "сладкарница". Поръчах си някакъв кейк на клечка – пържен. Дадоха ми някаква машинка с номер и ми казаха да изчакам 3 минути. След малко машинката се разпищя и аз отидох да си взема готовото кексче. Не разбрах от какво е, но беше доста приятно.

Преди да си тръгна успях да разбера и каква е сградата, която се виждаше на склона на отсрещния остров – музей на културата. Странно. Друг любопитен факт. Навсякъде, из този остров, има дървени "лъжици". Оказва се, че тук е живял някакъв монах, на който му се присънило някакво божество, което имало лютня, която станала на лъжица. Та тоя "изобретил" лъжицата и видял, че е добро. И от тук се разпространила, из цяла Япония, лъжицата за ориз.

Тръгнах да се прибирам и на гарата имах късмета да погледам механичния им часовник (в третото клипче). След около час, час и половина таралянкане с ферибот, влак и трамвай стигнах до Парка на мира. Нали вчера пропуснах разните неща с вход. Първо минах през Залата на жертвите – ОК официалното име е доста по-дълго. Там входът е безплатен. Опитват се да съберат имената на загиналите в следствие на взрива. Задачата е обречена. Събрали са 20тина хиляди имена, докато оценката за броя на жертвите е над 140 хиляди. Прожектират някакви фимлчета, с истории на оцелели. Успях да издържа едната история и ми дойде много.

Не е необходимо много за да се убеди човек, че използването на ядрено оръжие над цивилно население е пълна идиотия. Мемориалния музей на мира го показва това и още няколко пъти отгоре. За съжаление едната му част все още беше в ремонт и тъпканицата беше страхотна. Нещата са интересни. Всеки артефакт е придружен с подробно обяснение – на кой е бил притежание, какво е станало с човека, кой го е дарил. Има подробно обяснения на всичко. Как работи бомбата (има и макет на самота бомба), какво причинява радиацията. Даже има истински човешки останки – език, част от някакви белези, които са били отстранени. Зад едно дебело стъкло има дозиметър и радиоактивен материал. С една ръчка може да се мести дозиметъра, за да се демонстрира кривата на промяната на облъчването с промяната на разстоянието. Най-много ме впечатли огромният макет на града, с увисналото над него огнено кълбо на експлозията – всичко в мащаб.

Тъпканицата ми дойде в повече. Нещата малко се повтаряха и аз се изнизах набързо. Сега става време за вечеря. Открих душа. Утре заминавам за Химеджи, а тази вечер трябва да проуча плана за пътуването.

За вечеря, огромна купа нудъли с телешко. В ресторант, където няма и грам написано на английски. Тръгнах по околните улички. Усетих приятен аромат да излиза от този ресторант. Ама грам няма на английски да пише и картинки няма. Гледам работно време – отворено. Влизам навътре, няма никой. Чак в дъното някакъв нещо ми подвикват. Тръгнах да си тръгвам, но тоя дойде и, някак си, се разбрахме, че е отворено. Той ми вика japan soup, аз ОК. Взех да се мъча да превеждам с телефона, но тия надписи се превеждат доста забавно. Донесоха ми топла кърпа и топъл чай. Викам си, значи не е зле тука, нищо, че никой няма. Тоя дойде и ме пита за топинг, ама не може да измисли какво има. Най-накрая спомена beef и аз му викам – давай. После дойде една ми ти купа. Предполагам, обаче, че е скъпарско заведението. Като гледам всичко друго беше пълно, нали е петък вечер. А там, жив човек нямаше.

Галерия

Видео

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *